автор: jeck

Особено конкретни мисли по този въпрос има Ерих Фром в книгата си "Бягството от свободата" - за тесните специалисти при нацизма: Всеки, който не се интересува от обществената организация на обществото в което живее, не е критичен към нея и казва: "Това не се отнася до мен…", е безотговорен спрямо себе си и спрямо обществото и колкото и добър "тесен специалист" да е - възможно е да действа във вреда на много хора.
Още повече - един психолог не може да подмине, да премълчи раздиращите проблеми и противоречия в обществото наоколо. Човешката душа е твърде сложно нещо та да я човръкнеш оттук-оттам и да я оправиш като някаква машинка. В нея всичко е свързано, затова не можеш да пристъпиш към човека с душевен проблем без да си уточнил и изградил своята собствена житейска философия, своето мнение за проблемите на света около теб. За да си стъпил на тях, когато общуваш с хората, които търсят помощ и подръжка, а не самият ти да се луташ. Още по-страшно е лицемеренето спрямо тях.
Например американския психиатър М. Скот Пек в книгата си "Изкуството да бъдеш бог" започва с основен принцип от житейската си философия (за него това е четвъртия принцип на Буда: " Животът е страдание. "). Ако един психолог, психотерапевт избягва отговорите на основни мирогледни въпроси, той е нестабилен, вятърът може да го отвее в една или друга посока в следващия момент и това е опасно за пациентите, ако е автор на книга - читателите търсят да се опрат на него, а самият той се обляга само на относителни, тесноспециализирани знания, класификация на заболявания и т. н...
Ако беше друг вид лекар и пишеше за други телесни заболявания - възможно е да подходи тесноспециализирано, но от психотерапевта се изисква да бъде нещо като духовен учител на пациента.
Веднага ми идва наум колко малко са истинските психотерапевти, още по-малко - истинските духовни учители. И също - колко голямо объркване могат да създадат - и създават - у хората - тесните специалисти - психотерапевти.
Излиза, че човек без стремеж към широк, философски поглед към живота, не трябва да се заема с тази работа, да насочва хората в душевните им затруднения. Интересно, че най-големите мъдреци и философи са избягвали да дават буквални съвети на хората, а са си служели най- често с притчи, защото са разбирали колко отговорна и колко деликатна е намесата в живота на другия и колко взаимосвързано е всичко.
Разбира се, отговорност има и от двете страни - и от страна на пациента - да не очаква чудеса от лекаря насреща (като премахване на проблемите с магическа пръчка), а да бъде критичен и към него, и към себе си, да помни , че развитие няма да постигне без трудната цена на собствените усилия.
Колко ли хора травмирани от всеобщата лъжа и лицемерие при социализма, са изпадали в още по-голямо объркване, когато са се обръщали към тези психотерапевти и психиатри - тесни специалисти (да не говорим за това, че в много случаи те са били слуги на властниците и са обявявали за луди и изпращали в лудниците "инакомислещите").
Сериозно е била подценявана (и деформирана) ролята на психиатъра и психотерапевта. А то е като да бъдеш бог за пациента. Затова и М. С. Пек е озаглавил своята книга: "Изкуството да бъдеш Бог". Защото навсякъде другаде хората се обръщат с някаква прагматична цел, имат едно наум, че не може всичко да бъде справедливо - в бизнеса, в политиката, в материалните взаимоотношения - и те не могат да променят тези дадености. Решаващо е намерението, с което един човек се обръща към друг - готовността да разкрие себе си - към администратор, бизнесмен, политик, бюрократ, човек ще се обърне донякъде резервирано, без да разтвори душата си, готов е да срещне лицемерие, лъжа и не е така уязвим, както когато тръгне към някого за душевен съвет, за откровено споделяне и общуване. Но когато се е сблъскал
с душевни затруднения, тук в най-дълбоката си същност, той търси искреност (на душата не може да се помогне без искреност - това е изконна човешка потребност, това е съвестта, която никога - дай Боже - няма да се заличи, няма да закърнее). Така се обръща влюбеният (не случайно в психоанализата е говори за влюбване, наречено "пренос", на пациента към психоаналитика) и неслучайно влюбеният е така уязвим. Една дума може да го прониже пожестоко от копие. Не може да има разбиране и взаимно насърчение за духовен растеж между двама души (както и между автор и читател), ако единия се самоограничава относно погледа върху живота (и налага -макар и неволно - тази своя ограниченост и върху другия: ограничава и него).
Психиатрия, която не се съобразява с това, че обществото не е демократично, не е отворено, а се управлява със сила, авторитарно; която е принудена да премълчава много неща от живота наоколо, се самоограничава, и базирайки се само на своите тясноспециализирани методи и преценки, ограничава и деформира и своите пациенти. Това е една ограничена, болна психиатрия...
Кой има право да каже на някого: " Не си наред в това и това. "- Само този, който е уверен, че има адекватна представа за реалностите наоколо. Нo в догматичното социалистическо общество, което беше съвсем неадекватно към реалностите на живота и околния свят, да преценяш нормалността на хората без да си критичен към господстващата в обществото философия - и още по-зле - въобще да не разбираш абсурдността и - е все едно да бъркаш насляпо в душите на хората - като хирург, който оперира със затворени очи...
Ограниченият поглед към човешките психични проблеми никога не е достигал до някаква сериозна помощ за страдащите. Психоанализата доведе до сериозен напредък в психиатрията именно с разширяването на границите и и преодоляването на опростенческия, ограничен подход: разкриването, че всичко в човешкото съзнание и подсъзнание е свързано - няма някакъв страх ей-тъй -сам за себе си - когато се лекува, когато се помага на човека да надмогне някакъв душевен проблем трябва да се размести цялото това огромно образувание, наречено човешка душа.
И глобалните въпроси на философията, на духа няма как да не се намесят тук, без тяхна помощ човек не ще преодолее страховете си, скрупулите и комплексите.
Ненапразно религията е толкова мощна опора за човека, защото свързва в едно и философията и психологията.
Сигурно някой ще каже: "Какво чак толкова се ровиш…? Не си ли прекалено абстрактен, прекалено дълбок, прекален философ... Не търсиш ли самооправдание в обществото наоколо за собствените си провали?"...
Веднъж с моя приятел Павел се отбихме пътьом у негов познат - психиатър. Като се качвахме по стъпалата към апартамента му аз споделих с Петър, че може да го запитам за моите лутания и той отвърна, че няма проблеми. Когато споделих с лекаря за това, че не мога да се усетя никъде на мястото си и сега в Русенския институт се колебая дали да остана или да търся преместване в друго, хуманитарно висше учебно заведение, той ми зададе един въпрос: "Виждаш ли разлика между цел и смисъл на живота?". "Защо ли ми задава тоя въпрос и какво означава това?"- си мислех тогава (точно както с фразите - парадигми на Леви (и не можах да му отговоря). Може би не ми достигаше зрялост... (. Той продължи нещо в смисъла, че смисълът на живота (според него) е да намериш Човек, с когото да си допаднеш, с който да се чувстваш свободен и близък...
Може би искаше да ми обърне внимание на разминаването между формалните неща и истинските същности.
Искаше да ми подскаже сигурно, че в живота не всичко е повърхностно-видимото, че макар навън ценностите да са фалшиви и изкривени, вътре в себе си човек трябва да се стреми към истинските ценности, а навън - тъй като все пак трябва да се изхранва, да оцелява, ще трябва да си поставя и по-прагматични цели, да лавира, да се нагажда... Сигурно веднага ме е усетил и преценил човека, че съм все още много наивен, идеалист... Или Павел предварително му беше споделил нещо за мен... Твърде вероятно е да е искал да ми каже: " Все още ли не си разбрал каква мръсотия е живота наоколо... ", но вероятно се е опасявал човекът да не му навлека някоя беля на главата ако повторя тези думи някъде, макар и неумишлено - по-скоро от наивност...