автор: joy_angels

Нара беше много красиво момиче. Красиво и тъжно. Тъгата обаче й отиваше по невероятен начин – една кротка меланхолия на небе пред дъжд в лятна привечер, която по-скоро успокоява и те кара да я съзерцаваш. Приличаше на шведка, но тъй като никой от нас не знаеше шведски, така и не бяхме сигурни. Косите й бяха руси (естествено), дълги (още по-естествено), а очите й имаха синия цвят на лавандула.

Къде я беше намерил Росен, как тая красота беше тръгнала с него, къде беше нейната компания, имаше ли я изобщо – разбира се, че си задавахме тези въпроси. Но когато Нара беше наоколо, никой не отваряше уста да попита. Бяхме петима на Камен бряг – три момчета и две момичета и само Росен беше сам в палатката си. Една вечер дойде при огъня, хванал за ръка северната красота и толкоз. Представи ни я, ние си глътнахме езиците, заговорихме на кой какъвто чужд език може, а тя се усмихна мълчаливо няколко пъти, но толкова тъжни бяха очите й, че не й повярвахме.

Още същата вечер Росен отведе момичето си в пещерата над водата, която бяхме нарочили за любовно гнездо и я ползвахме на смени. Романтично беше за момичетата – свещи, одеяло, доста първобитна работа. Но истината е, че усещането беше неповторимо – и през деня, и през нощта правенето на любов там беше изключително изживяване. Аз, момичето ми и морето пред мен. Само море. Море от върха на пръстите ми, до земята зад хоризонта... която не знаех дали съществува или и тя вече се е превърнала в море.

Нара не беше с нас през деня. Росен се измъкваше по обяд от палатката като отнесен и изчезваше до вечерта, когато се появяваше с Нара за ръка. Още на втората вечер двамата направо се упътиха към пещерата и – някак без думи стана ясно, че трябва да забравим за вечерната романтика с момичетата ни там. Нещо специално се случваше с Росен и шведката му и не искахме да пречим. Все пак бяхме стари приятели, а и палатките ни – честно казано – бяха по-удобни гнезденца за любов.

Момичетата даже бяха доволни от отсъствието на Нара. Мисля, че ревнуваха от хубостта й и малко се притесняваха за въздействието й върху телата ни (повече, отколкото върху друго, ако сме точни). Но не бяха прави. Всъщност, те реагираха по същия начин – губеха ума и дума като нас - и съм абсолютно сигурен, че искаха да й се харесат. Красотата на Нара и тъгата й бяха нещо толкова истинско, че не се налагаше да се превеждат на човешки език. Затова и не я обсъждахме. Не говорехме и с Росен за нея. Но всяка вечер чакахме двамата да се появят, да ни махнат с ръка и да се спуснат към пещерата. Момичетата оставяха там малко храна и вино, но сутрин намирахме храната непокътната, а виното най-вероятно го изпиваше Росен, защото само едната чаша беше използвана.

Никога не съм предполагал, че мога да имам съвсем чисти помисли към толкова красива жена. Наслаждавах й се като на хубава кола, нова запалка или някоя от любимите ми и скъпи джиджавки за подводно гмуркане. Радвах й се като на луна по пълнолуние: забелязвах я като се появи, хвърлях й възхитени погледи, ала оставах равнодушен към всякаква форма на близост. Това доста ме озадачаваше, но се успокоявах с простичка мисъл: кой нормален можеше да мисли за секс с луна?

Денят, в който Нара си замина, беше ден като всички останали – ние самите планирахме отпътуване след два дни. Но Росен беше нервен и напрегнат и изплю камъчето още сутринта – тя си тръгваше. Предложих му да спретнем купон за довиждане, но той размаха ръце сякаш го нападнаха ято комари и се изнесе без да продума. Вечерта пристигнаха с Нара, надявахме се да ги видим край огъня, но те мълчаливи продължиха към пещерата.

И тъкмо когато щяхме да се отправяме по палатките, тишината се разби на солени капки. В ритъма на прибоя отдолу се понесе протяжна песен. Нямаше нужда да гадаем – пееше Нара. Застинахме, а вълшебството на песента започна да изпълва тялото ми. Не разбирах думите, не знаех езика. Всъщност – не знам дали песента й имаше думи. Усетих как силата ми се събужда, но окръглена в някаква странна нежност. Имах желание да целувам момичето ми, да я скрия в тялото си, да стана част от нея и тя – от мен. Начина по-който тя се притискаше към мен и поднасяше устните си към моите показваше, че и с нея се случваше същото. Нямаше смисъл да гледам другите, знаех какво ще видя.

Тази нощ прегръщах, милвах, дъхах, целувах, давах и получавах както никога в живота си. Милвах и давах, а песента в мрака ми разказваше за ято корморани, кацнали на скала в морето. Прегръщах и дъхах, и слушах легендите за тюлените монаси, които хапвали риба от мрежите на рибарите и доволни се припичали на слънце. Целувах и получавах, и виждах танца на делфините, които отглеждат малките си в изумрудената вода. Любех и ме любеха в ритъма на вълните, които идваха и си отиваха, на пяната която се топеше под краката на босо момиче и самотните викове на гларусите, които се прощаваха с него...

Обичах и ме обичаха.

На сутринта се събудихме край огъня. Бяхме голи и премръзнали. Не се срамувах от голотата си. Другите – също. Палатката на Росен зееше отворена – както беше останала вечерта. Без да се наговаряме се спуснахме към пещерата – душите ни, напъхани в мургави тела с бели петна от бански по тях се стремяха към обяснението на чудото, което се беше случило.

Пещерата беше празна. Но храната и виното ги нямаше. И този път бяха пили от двете чаши. Бяха палили и огън. Нямаше други следи. Одеялото беше сгънато на мястото си в ъгъла.

Незнайно защо клекнах до мястото на огъня и разрових пепелта – лъхна ме миризма на риба. Взех няколко необгорели парчета и ги занесох на светло. Бяха едри, седефени люспи. Слънцето ги прониза и сякаш блесна образът на русо момиче с чуден глас ... и рибя опашка. Нара.

Няколко чайки прелетяха досами главите ни, а ние стояхме – статуи пред храма на утринното море. Усещах, че нещо невероятно съм загубил ... и спечелил. Но имах цял живот, за да мисля над това.

Един цял живот, в който щях да бъда друг човек.

28.06.2009