Стаена в себе си
надиплям мисли,
навързани
безкрайно,
безсънно,
бясно се израждат,
оплождат други,
гноясват,
кривят ми лицето,
куцам с единия крак,
мисля през лупа,
не чета,
не пея,
петлите вият,
бирата вкисна
в чашата ми
не пия,
не пиша,
не пуша.
Нова мисъл отново,
втора,
десетата прескача телена ограда,
овен,
който се превръща
в капка
сияйна отрова
и пада на масата
върху листа,
рисувам крачето на бръмбър,
загубено между две плочки,
настъпено,
изтръгнато
с капчица сок,
отнасят го мравките,
събират болка
с готовност,
без апетит.
Мъртвешка оргия
под земята,
с крилца
и хоботчета.
Край.