автор: thebigplucky

През дните ми, видима и невидима преминаваш.
Срещам те в очи, в образи. Разгадавам те зад неказаното.
Объркваш с неясното си отношение неясните ми състояния.
Препъваш крачките ми.
В мислите ми се прокрадваш.
Забавяш дъха:
- Познах ли те?..
Безброй пъти прелъгано и приласкано тялото ми
болезнено те пожелава.
Прегризали ноктите си спомените свеждат глава:
- Пак ли?..
Отчаяно в съзнанието, разликите с някогашен идеал променят цвета си
и компромисно въздъхва объркан вътрешен глас:
- Пак...
Негласно очите ни се опознават.
Предателски думите допускат приближаването,
очакването надделява страха
и наклонява опасно везната в логични крайности.
Заболява вляво, поносимо засега.
Опитваме да не провокирам излишно съдбата,
ставало е.
Ако е писано – това, в погледът ти – ще осъмне на рамото ми.
И по-добре късно,.. някога,.. отколкото прекалено рано…
с времето - ще се надлъгваме по друг начин,
правим го отдавна...

... И в теб съм бил влюбен.
В един друг свят сме се познавали.
В някакъв живот, някога,
заедно сме изживели много неща.
Посрещали сме изгреви,
изпращали сме залези.
Извървели сме път в безкрайността, наречена щастие.
Преплувал съм море за теб,..
а ти - вечност си ме очаквала
и бяло платно за мен си тъкала...
_____________________________________