автор: Silver Wolfess

(Елегия за Резово)
В памет на мама

Шуми реката. Страшно закъснях.
Превръща в жажда южния ми корен.
Разгръщам сенки, търся край брега,
но отговор водите й не носят.
Прииждат. Те са в утрешния ден.
Изтеклите са глас под тетрапода.
В едничък миг пресичат се у мен:
“Дойдох си.
          И съм твоя,
                    твоя,
                              твоя…”

А селото гнезди на стръмен склон.
На птичи мах нагоре е небето.
Морето е в нозете му. Христос
подвива крак с рибари за вечеря.
Пристига уморен и сяда тук.
Наоколо почти са му роднини.
И кръстове да искаш… Само луд
във погледа им птиците ще види.
Душите им са кръстни – бежанци –
и вярата – особена направа.
По мярка им е – още ги крепи –
за по-напряко ходят през жаравата.

А гларусът от рибата краде,
все тъй по навик лодките го пъдят.
Не се ядосва – вече векове
така кръстосват заедно по пътя.
Слънчасал е от жегата, ленив.
Поглежда ме, раздвижва маранята.
И чувам – вика. Името кънти.
Не моето,
          а името на мама.

Момичето на плажа сипе смях
и още не познава страховете.
Ще мине време, после ще съм аз –
сега седеф събира, за да светя...

Реката е предишната река.
Под камъка следите се стопяват.
Сами ме водят стъпките натам
в меандрите на скритата ми памет.

18.06.2009