автор: papacot

Пием очите си чаени.
Падаме в зъбести спомени.
Вием в съня си отчаяно.
Палим в пустините огън.

Жива вода не достига ли?
С глътка любов се задавяме.
Правим от бъдеще минало.
И от вулканите – лава.

Днес е кога – и не питаме.
Нито къде сме и как ли сме.
Стига ни гмуркане в плиткото.
Плячка сме в клюна на гларус.

Малко ли, много ли трябва ни?
Все е едно – доживотно е.
Чужди вселени заграбваме.
Кръвният атом е откуп.

Тъй и до днес неразбрани сме.
Не от любими – от себе си.
Днес е сега. И покланям се.
Пред остарялото време.