На Alisa, която провокира реките
Разливам те по себе си...
Отпива
нощта от кадифето на косата ти...
Ще те разкажа на брега –
отминал,
недорисуван и измислен цвят...
Разлиствам те в душата си,
постила
луната безпосочни ветрове.
Река ли си,
че тинята отмиваш?
По челото
рисуваш светове
и пак прииждаш –
пяна и вълнение,
изглаждаш ъгли,
спомени и рани
и бавно ме превръщаш
във търпение...
...за да успея пак
да се изправя.