Населявам съня си с видения, галя му стръмното.
Хвърлям мрежи с очи, а рибарят от другия бряг ми се смее.
Аз мълча. Моя смях съм го вързала с камък за дъното.
Да се учи на мен и завързан, протяжно да пее.
Аз седя на най-облия камък и бавно събличам
мисълта да ме има. И рибарят, разбира се, вижда.
Но не тръгвам към него... Може би и така се обича...
През реката се любим... И после реката приижда.
После ставам очи, за да гледам как тръгва нанякъде,
да нахрани със няколко риби света. Затова го обичам.
Но си знае, че пак ще се върне. И знае, че чакам.
И започвам на тази, която я няма, съвсем да приличам.