автор: Princesssa

Прибирам се вкъщи. На село. Просто у дома. Където е прекрасно, спокойно и мое си. Безобразно уютно, невероятно красиво в своята обикновеност. У дома. Чак вълшебно звучи. Като заклинание за обич.
У дома. Където хората може да не са по йовковски добри, но моята литературна слабост към творчеството на Йовков ги прави такива. Където всички се познават и всеки знае всичко за останалите (а ако не го знае си го измисля по един очарователно наивен начин). Където тишината не е просто тишина, а миг от красивото. Където кафетата са точно две, а хората в тях-все едни и същи. Където сутрин клюките се обсъждат рано-рано, когато всеки е излязъл да си купи хляб... макар че аз винаги го проспивам тоя момент.
У дома. Където пътищата не са асфалтирани, а споменно-прашни. Където нощем заспиваш, като слушаш „пилетата”, пеещи от бора до прозореца ти. Където може да няма кино, ама има пейки. И хора, с които да говориш на тях. Където носталгията не е нещо лошо, а начин на живот.
У дома. Където снегът е по-невинен, а зимата-по-приказна. Където Дядо Коледа е не просто мит за забравеното добро, а бъдникът-опование за надежда. Където лятото е низ от слънце и усмивки, а есента-феерия от цветове, аромати и задушевност.
У дома. Наивно, по детски „у дома” винаги е било нещо повече от многото думи в речника ми. Все съм го свързвала с уюта на бялата ни къща (без липите), със спретнатото ни дворче, с постоянното стадо от нахални котки, които винаги се появяваха у нас (кои наши, които просто нахални), с многообразието от невероятни храни, които мама приготвя сякаш с магическа пръчка (защото нещо толкова вкусно не може да е реално). С голямото ми семейство, пример за сплотеност и топлина, мой идеал, опора, стремеж и изобщо символ на смисъла от живота.
У дома. Хубавото на „ у дома” е неговата сякаш магична неподвластност на времето. „У дома” не може да се заличи от годините, не може да се изтрие от спомените. „У дома” е частица от теб, която не може да се скрие нито от бръчиците под очите, нито от ореолите в косите на мама и татко. „У дома” го има винаги-дори когато бялата къща вече не е съвсем бяла, преживяла десетки бури, дори когато дворчето вече не е съвсем спретнато, защото старостта не може да се бори с разтящия живот, дори когато котките отдавна са спрели да мъркат, а кухнята на мама е тиха, пък печката-незапалена. Дори тогава „ у дома” ти носи слънце и топлина, щастие и надежда. Носи ти спокойствие и доброта. И начало на приказка, която да разказваш на децата си... За да ги научиш на обич.