автор: hristam

Увисват думите над бездни от мълчания,
поели в себе си отчаяния страх
да не осъмваш сам. Скъсяваш разстояния.
А разстояния не се скъсяват с тях.

Тъгува всяко казано "обичам",
безплодно и горчиво, като суша,
когато е единствено изричано,
и няма две ръце, за да се сгушиш.

И няма две очи да те намират,
когато си изгубен сред тълпите.
И някой, който в тебе да се спира
и в теб да търси смисъла на дните.

И чак когато свършат всички думи,
а жаждата да бъдем не отмине,
и ако има още помежду ни,
ела при мен. Поне за сто години.