автор: gitchka_gramatikova

Ще простра ръка. Ще погледна нататък.
Тих ромон в душата ми ще зазвънти.
Златоструйно слънце ще погали челата.
Ще вървим по пътя си. Аз и ти.

Пътят e общ. Мечтите – устремени
като ято щъркели. Към новия си дом.
Там, на топло ще се сгушат във клоните
пъстрооките ни дни разнежени.
А във ниското, сред цъфнали липи
дяволит ветрец ще заплита тревите.
Ще се гонят, упоени със аромати,
две-три пчели и ще ни жужат...

Ще се загубваме в ширта пред нас -
като зрънца, пресяти от съдбата.
И ще се връщаме по онзи път,
разкрил ни най-строго пазените тайни...
А през нощите, с дихание неуловимо,
ще се разказват приказки дочути.
И пораснали и не дотам пораснали,
ще възкресяваме детето в себе си.

И когато се усетим достатъчно големи
да прекрачим заника на този ден,
ще те поканя пак да се разходим.
До онзи хълм с щъркелите и гнездото.

04.06.2009