Всяка история си има край и все пак. Знаете ли вчера отидох в “Медивата” в осемнадесет часа и тридесет минути и хората с час от пет и петнадесет още не бяха минали през комисията. С детето се заредихме в тясното фоайе да си чакаме реда. Слава богу, че баща ми се появи да я разходи навън. През това време се заприказвах с един мъж на около шестдесетте и той ми разказа как в Щатите всеки един закон и всяко нещо направено от държавата е в помощ на хората. Как минималната надница на час е десет долара и как дъщеря му е родила там и живее там и не мисли да се връща. Та се замислям все повече за бягство нанякъде. Тук просто няма оправия. Поприказвахме си и стана към деветнадесет и петнадесет. Баща ми се върна с Виктория и тя дойде да седна в мен. През това време влезе една какичка ... поне видимо на възраст около осемнадесет години със счупена ръка и щерка ми започна да ме разпитва какво и е. Някъде около пет шест пъти ме попита и какво и е на какичката докато не се разбра, че всъщност тя не е какичка и има син на четири години. Човекът с когото приказвахме за чужбина ни пусна да влезем преди него, за което съм му благодарна. И какво мислите се случи?

Мислите си, че най-сетне взех болничния ... ха ха ха ... лъжете се?!

Вътре беше само доктор Янчева мисля, че се казваше и изобщо нямаше сестра.
Тя започна да пише амбулаторен лист и написа един болничен до половината, като ми каза да дойда днес четвъртък сутринта да ми го допише сестрата от хирургията на име Вяра.
Е днес трябва да ме почерпите ...
Детето се наспа и към единадесет бяхме пред “Медивата” за да разберем, че Вяра е на домашно посещение и трябва да я изчакаме да се върне. Изчакахме около час и тя се появи. Преди нас имаше една жена за същото. Влезнахме и ....
Ураааааааа ... този болничен ще си го закача на стената. Имах чувството, че съм взела някаква диплома и съм издържала с отличен изпита по търпение, а вие как смятате?
Уффф ...