автор: osi4kata

Не помните ли бледия човек,
застанал привечер на кея?
Полупразрачен,
много лек
очакващ търпеливо Нея...
Очакваше я като в транс,
зареял поглед във вълните,
унесен в ласкавия ямб
на техните копнежни стихове.
Не беше тъжен никак. Не...
Изглеждаше дори усмихнат.
Във пясъчните си ръце
сандъче за бижута стискаше.
По пясъчните му коси
оставяше целувки бриза.
Аз още виждам как трепти
златистопясъчната риза.
И спря се не една жена
да види странното ковчеже
но някак точно Тя - не спря...
Той щеше да я забележи...

Видях го за последен път,
когато есента заплака,
когато вкопчи се студът
във шлифера на бягащ вятър.
Той беше леко притеснен
във пясъчната си одежда,
но погледът му спря на мен
с онази пясъчна надежда,
която има само той -
полупрозрачен и различен.
Полулирически герой,
когото истински обичам.