автор: ALF

Още като го видя, Младен се досети за какво идва дядо Горан. Свъси вежди и не отговори на поздрава му. Старецът помълча, докато той напомпа гумата на колата и тогава продума:
- Да беше ме закарал до Железнишката воденица. Ще си платя. Колко му е! – има-няма два чувала жито ще возиш – нищо и никакъв товар. Да не беше ми умряла магарицата, нямаше да ти дотягам.

Младен измърмори нещо, хвърли ядосан помпата в багажника и отговори през зъби:
- Да идем, но забавим ли се повече от час, връщам се. Днес жената има рожден ден. Ще празнуваме.

Дядо Горан заситни около него.
- Ден-година младо! Има време и за брашно и за два празника да изкараш до мръкване. Сега не е като някога – с дни да киснем по водениците.

Старецът натовари житото в колата, нахлупи новия каскет и седна до шофьора. Баба Мара му подаде торбичка с храна и заръча:
- Да внимаваш с черното брашно, че разваля хляба. И за вечеря да се върнете.
- Охооо! – подвикна Младен. – Кой ще ти чака до мръкване? – и се обърна към стареца: - За какво ти е това, нали обеща, че няма да се бавим?
- Каква ти храна! – ухили се дядо Горан и свали каскета. – Я виж! – и показа от торбичката гърлото на бутилка. – Открай време го правя. Всички воденичари са майсторени с един калъп – обичат да ги черпиш. Затова съм понесъл литър ракия и две буци сирене. Какво знаеш ти?... Едно време тръгнехме ли на воденица – празник беше. Ами така си е: сееш, жънеш, вършееш, накрая идва време да подсигуриш лебеца. Та... насъберем се мливари и в тъмни зори потегляме. Ден киснем там, два, а някога и седмица. Вечер се събираме около огъня, па като вдигнем една олелия – с майтапи и закачки, та чак осъмваме.

Понякога и жени идват – я някоя с мъжа си, я друга – такава-онакава... Намират се. Около огъня ще познаеш коя каква е. Святкат ли й очите като въглени и да играят, като на синигер опашката, готова е да набие върбалака.
- Ти опитвал ли си?
- Аз ли? Хе-хе-хе... Ами случи ми се веднъж. Още ми е радостно. Не си кривя душата, обичам баба ти Мара, но какво да се прави? – човещинка. Тебе ако ти падне някоя чуждица, така ли ще я подминеш?

Младен за миг извърна глава към стареца и направи кисела гримаса. После превключи на по-висока скорост и отговори:
- На мене ми стига моята Стефка.

С пристигането на Железнишката воденица, дядо Горан тръгна на разузнаване. Младен се облегна на калника и запуши. Скоро останал без търпение, намери стареца при мливарите да разказва:
- Моята баба, като е рекла, че й се яде пресен хляб и не отстъпва.

Абе права е, ама защо чакаме?
- Кантарджията го няма – обясни един от мливарите, облечен в железничарска униформа.

Встрани, седнала в каруцата си, кротуваше млада жена. Присвила колена и подпряла бузата си с длан, тя чакаше ред да разтоварва чувалите с жито. Дядо Горан я обиколи, сякаш да провери дали й играят очите и после се запиля нанякъде.

И други поглеждаха към жената, а железничарят вметна:
- Заслужава да й помогна при разтоварването – и многозначително смигна.

Каручката стоеше край високата рампа. Чувалите в нея бяха няколко и пълни догоре. По всичко личеше, че не е по силите на сама жена да ги азтовари.

На двора се показа дядо Горан и с ръка повика Младен.
- Казах ли ти? – рече – Един от воденичарите се оказа стар познат.
С две думи се разбрахме като му показах какво нося в торбичката. Затова не бързай, ще минем последни.

Младен погледна часовника и плю сърдито. Когато се върна на рампата, жената отместваше каручката. Не беше разтоварила чувалите, а се нареди последна на опашката.

Появи се кантарджията. Един по един мливарите оредяваха. Скоро дойде редът и на дядо Горан. Разтовариха житото и бяха готови да получат брашното. Старецът се запъти натам, докато Младен изостана. Искаше да види как жената сама ще разтовари тежките чували.

Тя прекара каручката, подпря колелата и прихвана първия. Вдигаше, вдигаше, но силите й не достигнаха. Последваха няколко опита и отчаяна, мливарката коленичи и захлупи лице в шепите си.

Младен не издържа. Скочи в каручката, измести жената и вдигна чувала. Когато разтовари и последния, тя му хвана ръката и тихо благодари. Гледаше го кротко. Устните й - сухи и напукани, едва помръдваха. Не е от онези, помисли той, ала не отмести ръката си. Усети женската топлина и седна на ритлата. Наоколо нямаше други и никой не чу какво разговаряха…


Дядо Горан, след почерпката с воденичарите, напълни чувалите с брашно. А от Младен нямаше и следа. Няколко пъти обиколи воденицата. Сякаш беше пропаднал вдън земя. Последните мливари се разотидоха и в двора остана само каручката на жената и колата на съседа.

Здрачът легна в клоните на върбалака, а старецът продължи да мърмори гласно:
- Виж му акъла на наш Младен! Уж бързаше, уж рожден ден щеше да празнува на жена си, а къде се запиля, един Бог знае!

Мръкна. Мелничните мотори заглъхнаха и воденичарите си отидоха. Дядо Горан продължи да търси шофьора си. По едно време досетил се за нещо, свърна към върбите и започна да вика:
- Младенеее... Еййй, къде си?
От гъстото се обади сърдит мъжки глас:
- Махай се, дърто! Забрави ли как е на воденица? – и последва заразителен женски смях.

Дядо Горан стъписан вдигна глава. Изненада се, като видя с колко много звезди е осеян небосвода. За първи път ги оприличи на женски очи. Едни бяха бледи, догарящи, пресъхнали за ласки и обич, а други блестяха от страст...

август 1996