автор: sia

Съдията попита подсъдимия как се казва. Той отвори уста да отговори, но звук нямаше. Всички чакаха – съдията, съдебният секретар, прокурорът, адвокатът му, пострадалият, неговият адвокат, вещото лице, публиката в залата, синът му.

Беше от делата, които не представляват фактически и правен проблем, просто трябваше да мине.
Подсъдимият бе блъснал челно с лекия си автомобил пешеходец, като така му беше причинил счупване на дясната раменна кост, което бе затруднило трайно движенията на десния горен крайник на пострадалия. Нямаше спор между страните по делото, че подсъдимият е нарушил правило от Закона за движение по пътищата, според което водачът е длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, при възникване на опасност.
Съдията просто трябваше да определи наказание и всички да си отидат по домовете или там където отиват. Беше последното дело за деня.
Беше уморено.
Чакаха. И когато гласът дойде не беше името му, беше сдавен, мъчителен, плачещ хрип, като на човек, който изпитваше дълбоко спотаено, мъчително страдание.
Адвокатът застана до него и сложи ръката си върху неговата. Адвокатът му вярваше /и знаеше/, че когато човек лъже - отсреща, другият, другите, може да разберат, че лъже, но може и да не разберат… И вярваше, че когато човек говори това, което идва отвътре, от дълбините – не може да не се усети. Вярваше, че звукът на искреността винаги се усеща, че вибрацията на дълбините не може да бъде сбъркана.
Съдията разбра. Беше от добрите съдии. От тези, които не гледат хората като папка, която просто трябва да затворят като решено дело в досието си… Наведе се и с много внимателен, уважителен тон му каза да не се притеснява. Подсъдимият стисна перилата на банката. Каза името си така, сякаш се срамуваше от него и през цялото време главата му бе наведена… и че всяка нощ вижда как колата му блъска човекът…
После адвокатът на подсъдимия поиска пострадалият да заяви дали иска подсъдимият да бъде съден – в конкретния казус, законът даваше такава възможност. Беше въпрос само за наказание, пострадалият щеше да получи обезщетението си. Адвокатът на пострадалия упорито го съветваше /защото беше некомпетентен и недобросъвестен/, да не прави изявление за прекратяване на наказателното производство.
После – пострадалият се изправи, погледна адвоката си, по лицето му мина сянка на неодобрение, застана до подсъдимия и каза да се прекрати производството срещу него.
И после – безмълвното треперещо тяло на подсъдимия, въздишката на синът му, радостта в очите на съдията… И протоколните фрази на приключването…

Всъщност, от една страна нямаше никаква драма. Нищо особено не заплашваше подсъдимия. Най-вероятно щеше да получи глоба в неголям размер и лишаване от правоуправление за малък период.
Но той беше на осемдесет години.
Не се вълнуваше за парите и въобще за наказанието.
Беше вторият инструктор в града в далечните години назад… Беше учил толкова хора как да управляват... И беше горд от това. Много горд – едно от малкото неща, които стопляха старините му… През целия си живот бе обучавал и го бе правил добре. И никога не беше наказван за каквото и да е нарушение. И не можеше да понесе мисълта, че ще бъде осъден за нарушаване на правилата за движение и блъскане на пешеходец, та макар и видимостта да е била намалена, та макар и пешеходецът да бе пресичал не където трябва… Не беше успял да предотврати удара, въпреки реакцията за спиране…
Адвокатът му го прегърна, а той все стоеше с наведена глава. Каза му, че всичко е свършило, че всичко е наред. Старецът стискаше ръката му, но все гледаше надолу…

Навън дъжд целуваше липите… Адвокатът вървеше бавно. Беше прекрасна вечер, прекрасен ден. Видя няколко добри хора. Съдията, пострадалият, подсъдимият.
И синът му. Беше казал на адвоката, че е готов да плати на пострадалия колкото поиска, за да спаси топлината на баща си.