автор: Remembrance

Ще бъда прост, скъпа. Елементарен.
Липсваш ми.
Като чадър в дъжд ми липсваш.
Животът се стича по лицето ми, безсрамно прониква в дрехите ми, а аз се притеснявам за съсипаната кожа на обувките...
И чорапите ми бяха Версаче. Да, има такива чорапи... Сега разбира се са изпрани от мръсните локви, в които газеше и онова мършаво куче, бягащо от пороя на загубените надежди...
Какво чакаш на ъгъла, скъпа?
Преполагам не чакаш човечеството да се събуди? То отдавна спи, мила моя, и сънува как ние с теб не се срещаме.
Трудно се хваща такси в такава буря... Всички ги е страх до безмозъчност да не намокрят запотените си от фитнес залата овали ...
По дяволите гладуващите, скъпа!
Не съм ял от три часа, три месеца и тридесет и три години... и това преди дори да осъзная, че гладът ми все ще е насочен към теб.... Овълчено извивах бездиханни очи - но не към луната, а към мършата на залязващите фермери - жонгльори... Сто години се опитваха да ме примамят, защото виждаха корема ми слепен към гръбнака, а аз двеста години им обяснявах, че съм вегетирианец - вегетирам, вкопчен в образа ти, скъпа.
Да, знам, че не си мираж. И илюзия не си. И ни най-малко не си сън.
Защото те виждам ей тук пред мен.... И само малко ако се пресегна, ще докосна аурата ти от слънчеви желания...
Забравих кой бях! Огледалото у нас го покриха с покривка ли, с чаршаф ли... Така се правело, когато умре някой...
Но ти не си мъртва! Ето те тук, дишаш развълнувано, очите ти се смеят, а косата ти се вее с вятъра и ти пречи да ме видиш добре....
Не ме поглеждай! Ще развалиш магията на отчаянието ми, ще отблъснеш черния ми мрак, в който така свикнах да обитавам!!
Не скъпа, аз не чакам за такси. И наистина, нямам чадър... Благодаря ти за сухото ъгълче под навеса...но съм толкова мокър вече, че самият аз бих могъл да бъда дъжд... И бих се стичал по лицето ти, и безсрамно бих прониквал в дрехите ти.... като живота... а ти - ти бъди надеждата.
Не се качвай в таксито.