автор: Silver Wolfess

Отдавна си говоря със отвъдните.
Делим си тишините, а и празника.
Аз нося им череши – в изгрев късани,
те палят канделабрите в душата ми.
Прекрачваме един към друг. По своему.
По своему нареждаме молитвата –
прости ни, Боже! В твоя власт е прошката,
а в наша – безусловното обичане.
И пролет е, ухаят диво розите.
Откъсвам две, припламва в жълто камъкът.
Сърце са ми – до чиста кръв оголено,
наръбено от всичките си загуби.
И житото раздавам на врабчетата,
на циганче с очи като разпятия,
и хукват после в две страни пътеките
и хлътват в световете си разжарени.
И питам се – кои от нас са живите?
И кой реди съдбите зад завесата?
Препускат в листопаден бързей дните ми
и свети в рани хълбокът на времето.

07.06.2009