Вечерта, в която царят изчезна, царицата нареди на времето да изтрие белите полета от шахматната дъска във вътрешния двор на замъка.
Малко след полунощ на вратата се почука и влезе вятърът. Той засмука всички, верни на царя, поданници заедно с последния и ги отвя със себе си.
Тишината изракопляска злорадо, плъзна беззъбата си усмивка по грапавата страна на белите каменни плочи и беляза заоблените им рамене. Те въздъхнаха.
Един ездитен плъх свали сламената си шапка и събра в нея невидимите отломъци тъга.
В този момент вратата се отвори и влезе времето. Поздрави тишината и разблъска камъните.
На следващата сутрин, когато царицата излезе да язди, видя белите каменни плочи насядали около купчинака слама.