Във кутия раста.
И се чувствам на тясно
като някакъв храбър оловен войник -
еднокрако изправен,
боядисан неясно
но успял да заплува към поредния вик.
По реката е тъжно.
И очите присвивам,
за да мога да мина по кънтящия страх.
Виждам моста,
но те го рушат мълчаливо
и не искам отново да се връщам при тях.
Вече куцам умишлено.
И се свивам на топка -
ембрион от олово, разтопен под дъжда.
Всеки бъдещ калъп
ме формира виновен
и безкрак, но изправен за поредна война.
Колко много си струва
да воюваш напразно...
Всяка битка ранява различни сърца,
но кръвта е еднакво пролята
и странно
се просмуква, и в черно боядисва пръстта.
Непомислен раста.
И изстивам на тясно
като някакъв храбър оловен войник -
еднокрак и усмихнат,
невоювал неясно
и умиращ от всеки предател безлик...