автор: kasiana

След толкова пролети, есени, зими…
аз пак те обичам, по-знойно от лято.
Невероятно. Неотразимо!
Необяснимо
за мене
самата!

И никой навярно не би ми повярвал.
Но аз те обичам! И пак ти се вричам!
И гоня от себе си черните гарвани.
И срещам зората
с очи на
момиче.

И нищо, че вече в косите ми свети
сигналната пряспа на идваща зима,
ликува и пей като птица сърцето,
че още си с мене -
реално и
зримо.

И с шепи си правя пак снежна баретка
от сняг навалял, без страх да изстина.
Бих скъсала, знай, още триста подметки
до теб да вървя. И в мен
да те
има.