автор: liulina

Свличат се стъклени завеси
и чупят се с грохот навътре,
пречупват в орбитите ми полюси
и захвърлят ту минало, ту утре,
разбита като кораб аз потъвам,
една вълна ми плисва в лицето,
прободена от стъклата пътувам,
в секундите в, които е сърцето,
спряло да помисли самО и нямо,
една сълза кристал се стича,
а тъничък гласец ми вика мамо
и едно дете към мене тича,
аз се събуждам и потрепвам,
разгръща ме една надежда,
усещам от високото подкрепа
и тя напред сърцето ми повежда!