автор: Ranobudniche

Когато си край мен,
ги няма римите.
Не тичам през глава да ги догоня.
Те бягат.
С плах гласец шептят ревнивките
как тръгнеш ли си,
пак от тях ще прося
усмивка.
И любов.
Непроговорена,
заплашват да остана пак след тебе.
В ред бистри сълзи
непроронени
следят деня ми смутен как обсебваш
и мислите,
сърцето,
и снагата,
във жажда непомисляна,
сушена.
Ръцете ми.
И устните.
Недрата
на стръвно преродения във мене
от шепот вик...
Днес в мене нося
едничък
теб.
И там - по дявол,
да бягат римите ми.
Всички!

Аз искам... да рими нямам.