автор: tiamat

Езеро.
То и Луната,
по плътта му потърсила себе си.

Стари лодки след кратко пътуване
със изсъхнали кожи мечтаеха
нови допири с бистрото синьо.

Той погледна към тях,
но подмина,
непоискал за себе си лодка.
В същността си те пазят от давене,
но не могат да стигат до дъно,
А достигнали-вече са спукани
и остават на дъното неми.

Само техните пътници помнят
онзи образ на чистото езеро,
през което щастливо с плавали-
Обиколка или преминаване.

Затова той без израз подмина
Обещаните снимки на видимо,
Чул гласа на кристалното езеро,
Че до дъното трудно се стига.

Само езеро.
То и Луната.
То зовеше към своето дъно.
Беше чисто отгоре и хубаво,
А тих вятър нашепваше „Сън е”

Стари лодки мечтаеха пътища,
Обещаваха приказни гледки,
Той не искаше гледки, а гмуркане
И се гмурна
Надолу,
До дъно.
Да намери по-истинско синьо.
Но не синьо очите видяха,
Беше станала мътна водата.

И Луната дори се разсърди,
че не виждала вече очите си
по плътта на кристалното езеро.

А когато изплува отгоре
Той прошепна му-
„ Колко си мътно!”