През нас минават влакове и хора,
на гари спират, пият по кафе.
Раняват ни билетите за някъде във джоба
и галим тъжно поизбеляло кадифе.
През нас минават цели автостради,
галактики се раждат и умират на сред път.
Печелим, губим, бориме се с обичи, с омрази
и питаме децата си защо не спират да растат.
В нас остават неизлечими отпечатъци,
от гарите събираме боклук.
И викаме, нещастно махайки след влака:
„Защо отново не остана тук?”
В нас надсвирват се балади с реквиеми,
оглушаваме, накрая не остава нито звук.
Звездите плачат, полудели с нашите проблеми.
Спираме да викаме и чуваме, че с пълна сила вика някой друг.