автор: joy_angels

Това е частно училище. Но аз не съм частна учителка. Аз съм само учителка в частно училище.

Тук децата по принцип са щастливи. Щастливи. По принцип. Защото някои от тях трябва да са щастливи, но нямат вид на такива.
Щастливото дете е спокойно, обичливо, усмихнато. Дете. Но тук имаме деца – не съвсем спокойни, меко казано грубички и като че ли все сърдити на някого. Когато видя обаче колата, която ги кара, шофьора, който носи чантата до входа и подозирам самоотвержените усилия на директорката да докара така наречените родители на среща, знам, че тук наоколо всичко носи името “така наречени”. Така нареченото дете е обградено от така наречено внимание.

Мишел е друга история, обаче. Малък е, а вече има история. И тя е друга. Него го води баба му – с автобус. Вие виждали ли сте баба в джип? Точно така. И затова закъсняват. Не съм питала защо не го взема училищният автобус. Не е до липса на пари – мисля, че Мишел просто се притеснява да остане сам, без баба си наоколо. Разбирам го – все пак той е само на шест. Даже ще ги навърши едва през декември.

Баба му е разговорлив човек. Още при първата среща ми каза за отсъствието на майката и богатството на бащата. То си е ясно, че парите не са проблем - в частно училище не идват деца на безработни. Отсъствието на майката също не ме притесни – тук поне половината деца ги гледат бавачки, защото майките им са достатъчно заети. Достатъчно. Със себе си. Макар повечето да използват красиви заместители като “бизнес” и “кариера”. Бабата наблегна и на факта, че Мишел обича мляко. “Чудесно – отвърнах й ентусиазирано - тук всяка сутрин даваме на децата за закуска и по чаша мляко”.

Когато трета поред сутрин Мишел не си изпи млякото, дори не го докосна, споделих с нея. “Нали казахте, че обича?” Бабата погледна странно, първо мен, после Мишел, после пак мен и нищо не каза. Не съм много любопитна. Не много. Но ми стана интересно. Бяха дванадесет деца в подготвителния клас (някога му викахме забавачка) – определено Мишел беше различен. Умен – да. Възпитан – да. Разговорлив – ако го питаш. Не играе. Седи си на чина, ако не го извикаш. Децата се респектират от него по някакъв начин и дори най-проклетите не го закачат. “Като чумав е” – казвам си и мислено се прекръствам, защото момчето не ми е виновно ... да пази Господ. На всичкото отгоре е красиво дете.

Един ден бабата просто реши да проговори и сподели срамната тайна – Мишел пие мляко, но още в биберон. Достатъчно голям беше, за да чувства неудобство. Но явно беше и достатъчно малък, за да търси утехата на шишето със силиконов заместител накрая. Стана ми жал – иначе рядко ми става жал, защото аз съм педагог, в края на краищата. Ако лекарят плаче с всеки пациент, който страда, ще му помогне ли всъщност? След няколко дни мислене оставям сламка до чашата с мляко на Мишел, навеждам се над него и съзаклятнически казвам: “Опитай така, вкусно е...”

Прилича на малка маймунка. Хем иска да опита, хем знае с най-умната част от клетките си, че ако опита и му хареса, завинаги ще напусне спомените си на бебе. Сигурна съм, че е пробвал да пие други неща със сламка, но не и мляко. Накрая не издържа. Взема сламката, топва края й в чашата, надига брадичка, за да достигне другия край и свива устничките точно, както правят бебетата, за да захапят биберона. Дръпва. Глътва. И пак дръпва. Пие смело. Успях. И той успя. Момчето победи бебето.

Бабата идва вечерта и аз я моля да остане. Разказвам й случката с млякото и сламката. Изглежда доволна. В лицето ми вижда съзаклятник и споделя с мен цялата кошница с горчиви плодове, които е насъбрала. Подава ми ги един по един – като отровни ябълки. Гледа ме – не с очите на злата мащеха от приказката – но резултатът е същият. Гледа ме колко ще издържа. Ще се задавя ли, ще посинея ли... После ми подава следващия плод. И пак ме гледа.

Но аз съм учителка в частно училище. Тук много неща се виждат. И за много малко от тях се говори. Поне в това частно училище е така. То е много елитно и много частно. Толкова частно, че учителите, без да са частни, вечер заключват тайните си в метална каса и излизат навън като обикновени хора. И нямат памет. Не знаят нито кой учи тук, нито как учи, нито... А понеже все още работният ден не е свършил – аз също съм много елитна и мога да изям колкото ябълки поискат от мен. И то с усмивка.

Таткото е богат, но майката не издържа чара на многото пари. И на многото жени. Да си жена на богат мъж е призвание – иска рядък талант и здрава воля. Богатият мъж е като Еверест – вижда се отвсякъде и към него вървят не отделни ентусиасти, а цели експедиции. Рано или късно някоя го покорява... А често покорителите се менят на доста кратки периоди. И тогава законната съпруга трябва да си трае. Ако не може – значи не е за този мъж. Талантът й не стига и изходът е един: трябва да преотстъпи без бой Еверест на някоя друга.

Майката не Мишел не разбрала термина “без бой”. Опитала битката по своему: алкохол, лекарства, пак алкохол, наркотици... Докато една сутрин не я намерили ... Не, не е драматично. Мишел не е бил там. Но съм сигурна, че е видял достатъчно за неговите шест години. Какво и как е станало по-нататък бабата не споделя – поне не тази вечер. Но у дома Мишел не се разделял с една пухкава жилетка на майка си и всяка вечер искал шише с мляко. Шише с биберон. Свивал се на фотьойла, притискал жилетката към лицето си и – пиейки млякото като бебе – заспивал. После баба му го пренасяла в леглото му, но вече натежавал – трудно й било да го вдига и да го носи както преди...

Поглеждам Мишел – седи си на последния чин и рисува с цветни моливи. Знам какво има на листа – той рисува все това: една къща с пушещо коминче, в която живеят той и мама. Много такива рисунки вече са отнесени от него у дома с думите: “Ще я подаря на мама”. Досега възприемах къщата нормално. Досега. От днес знам, че няма да е така.

Бабата е готова да тръгне. Вика го. Мишел си събира криво-ляво нещата, бабата помага. Разделя се с мен сърдечно. Аз – донякъде. Не мога да си позволявам повече емоции – все пак съм на работа. Малко след тях напускам класната стая. Утре ще уведомя психолога на училището и ще поговоря с бабата. Мишел има нужда от лекарска помощ. Да. Очевидно е.

Минавам през дежурната каса, заключвам тайните си и излизам навън. Ръми. Дъждът се изсипва на малки водни кристали, които – ако не бяха бързали да се родят - можеха да се превърнат в щастливи снежинки.

По тротоара няма никакви пешеходци и това е хубаво. Така никой няма да чуе и види, че плача, докато крещя.

19.05.2009