автор: tiamat

Ще пожълтее въздухът върху тапетите,
прозорците ще бъдат вече слепи
за жадния си допир със планетите
където бях...
/...е, някои умряха/.

А други изродих-
мъртвородени,
но след това от себе си ги скрих
във шкафа със неистински Вселени,
отказали дори да бъдат стих!

На други и не стъпих,
Не можах!
А не че бяха толкова далече,
Но малка съм-
две шепи прах,
която разпилях
в илюзията за вечност.


Ще пожълтее въздухът върху тапетите,
прозорците ще бъдат вече слепи
И няма да ме има, но планетите
растат на моя син във мъничките шепи!