автор: marcusjunius

Отново не можах да спя – почти цяла нощ. Борих се със съня, защото всеки миг, в който се унасях, отново виждах него. Лежах в леглото и гледах по тавана бягащите светлини от фаровете на най-ранобудните автомобили – лъчите преминаваха през процеп между двете завеси, описваха дъга по тавана, рисуваха го целия в светло, а после изчезваха в ъгъла. Потъваха в нищото.
- Какво става? – Ели ме беше усетила, сигурно бях събудил и нея с въртенето си, с взирането си в тъмното. – Пак ли сънуваш онова?
- Добре съм, всичко е наред... Да. Пак.

Тя разтърка очи, погали ме по бузата, а после светна нощната лампа и се облегна на таблата на леглото.
- Хайде, разкажи ми.
- Стига... Защо и теб да товаря с това...
- Защото си ми мъж, за това. Разкажи ми, искам да знам.

Мълчах дълго, много дълго. Така и не бях й разказал всичко от престоя ми в Ирак. Не бях й разказал за онова пътуване до малко селце, където всички къщи горяха и всички, почти всички бяха мъртви, ударени от ракета въздух-земя. Наша ракета. Не бях й разказвал за момченцето, което още държеше за ръка вече мъртвата си сестричка до овъгления труп на майка си. Не бях й разказвал как не искаше да я пусне и крещеше в лицето ми с омраза, докато се опитвах да превържа раните му. Не бях й разказвал всичко това.
- Няма кой знае какво... Сънувам едно хлапе, иракчанче...
- Е и? Познаваш ли го?
- Виждах го веднъж, в Ирак.
- Какво толкова има в тоя сън, че така се бориш с него?
- Ами все иска да си говорим, в съня ми... Разказва ми за загиналото си семейство, за глада, за пустинята...
- Защо просто не го изсънуваш този сън и толкова?
- Ами защото от шест месеца, откакто се върнах, все него сънувам!
- Как така? Един и същ сън?
- Не, не разбираш – сънувам за живота му... Всеки ден си е нов ден – знам какво е правил, той ми разказва...
- Какво лошо има да сънуваш за живота на някой, на едно дете? Все пак това е само сън.
- Просто вече не искам да знам продължението на този сън.
Ели отново ме погали по бузата.
- Хайде, стига! Струва ми се, че този сън не е чак кошмар! Опитай се да заспиш – още няма пет часа! – и тя се обърна на другата страна.

Сложих ръце под главата си и отново вперих хипнотизиран поглед в тавана. Спокойното дишане и топлината на Ели бяха толкова меки и нежни. Започнах да се унасям...

***

- Вчера чичо донесе хляб, но аз и без това не спя вече в къщи. Ти къде беше тази нощ, защо чак сега идваш?
- У дома бях.
- Вчера чичо донесе хляб, ядохме, а после дойдоха мръсните неверници!
- За какво дойдоха?
- Да ни донесат вода!
- Значи са искали да ви помогнат – може би не са чак толкова лоши?
- Защо ми говориш така? Изпитваш ме нали?
- Не те изпитвам – искам да те разбера. Така и така си говорим.
- Мразя ги, защото откраднаха земята ни! Избиха семействата ни! Покриха света с проказата на греха!
- Ама че приказки за деветгодишно дете. И така ли мислиш да я караш цял живот?
- Животът ми е посветен на Теб и ще го отдам за Твоето име.
- Стига, Ахмед, тази част вече я минахме.
- Знам че ме изпитваш! Неверниците, дето дойдоха с Хамъра, ги запалихме!!! Добро дело, угодно, нали?
- Какво? Запалихте ги? Омразата не е път, Ахмед!
- Добре, тогава ще им отмъстя, без да ги мразя!
- Любовта е пътят.
- Защо ми говориш като неверник? Пак ме изпитваш!
- Стига глупости – прочети пак Корана – това не са думи на неверниците.
- Не мога да чета. Али ми чете. Али ми каза, че ще бъда подложен на изпитания и моята готовност за жертва ще бъде изпитана! Смърт на неверниците!
- Ахмед, те причиняват смърт на вас, вие – на тях и този кръг никога няма да се разкъса, ако ти и твоите приятели не поискате да го направите! Защо не се опитате да строите живот, вместо да отнемате?
- Знам, изпитваш ме, Аллах! Tи ме изпитваш!
- Ахмед, не съм Аллах! Аз съм просто... един твой приятел.
- Как тогава можеш да идваш в сънищата ми всяка нощ, ако не си Аллах? Никой не може да го прави, освен Аллах!
- Не аз идвам в твоите, ти идваш в моите...
- Издържах ли изпитанието тази нощ, Господи?

***

Когато се събудих след час, всичко от разговора ми с Ахмед бе от ясно по-ясно в главата ми. С всеки следващ сън животът ми на сън ставаше все по-реален, а животът ми наяве – все по-мъглив и незначителен. Този ден нещо ме чоплеше много силно – на работа бях отвеян и размишлявах. Затворих вратата на офиса си, пуснах телевизора на Евронюз без звук и си сипах още едно кафе от термоканата на бюрото ми. Защо сънувах тези сънища? Сигурно травмата от преживяното в Ирак е много по-дълбока, отколкото предполагах. Интересно как мозъкът генерира такива разнообразни и цветни истории – на моменти имах чувство, че говоря с истинско момче за истински неща...

В този момент нещо в кадрите върху телевизионния екран ме привлече – познати неща, огън, пустиня, тичащи хора... Усилих звука, за да чуя:
...Машината Хамър с трима военнослужещи от полския контингент и един представител на Червения кръст, която доставяла вода на отдалеченото селце, била подпалена с коктейли Молотов. Един от войниците е леко ранен. Трима от нападателите са били убити на място...

Нещо издрънча. Погледнах надолу. Бях изпуснал на пода чашата с кафе.

Едва дочаках вечерта да се прибера в къщи, хапнах набързо, изпих две ракии и казах на Ели, че си лягам.

***

- Ахмед!
- Добре дошъл!
- Онова за Хамъра, дето сте го подпалили вчера – вярно ли е?
- Разбира се! Слава Тебе Господи!
- Престани Ахмед – казах ти, не съм Аллах. Загина ли някой, като запалихте колата!
- Двамата ми братовчеди и едно момче, приятел, бяха застреляни от неверниците! Загинаха като мъченици и сега са при теб на небето! Все ме изпитваш, Господи – не ми ли вярваш...?
- Вече ти вярвам Ахмед!
- Утре – утре и аз ще докажа вярата си!
- Какви ги говориш?
- Една жена ще ме заведе до гнездото на неверниците, ще ме пуснат уж до болницата – Али го е уредил! Ще нося голяма бомба и много от тях ще взема със себе си! Ще те видя утре, Господи!
- Ахмед! Слушай ме! Не бива да го правиш!
- Ще бъда изкушаван и плашен, но няма да се огъна!
- Какво ще постигнеш, момче? Още убийства – на твои... на наши хора...! И омагьосаният кръг ще остане затворен!
- Аз съм Твой воин и ще изпълня дълга си!
- Ти си едно дете на девет години, без родители! Мъката не е причина да убиваш невинни! Плачеш ли? Слушай ме!
- Ти... ти... защо ми говориш така? Не трябва ли да ми дадеш сили преди големия ден? Нямам си майка, нямам си татко – всичко ми взеха неверниците! А ти – ти ме спираш сега! Утре – утре ще отмъстя за всички мои загинали братя, за мама, за татко, за сестричето си! С ето тази бомба!
- Ахмед! Ако пощадиш невинните, ще имаш отново живот, майка и баща!
- ...
- Чуваш ли?
- Изкушаваш ме пак! Искам майка и татко... О, провалих се, подадох се на изкушението! Подведе ме с изкушение, нали?
- Не Ахмед! Истина ти казвам! Ако спасиш, ще имаш отново живот! Ще го направиш ли за мен?
- Не знам... Толкова искам баща и майка... Мразя неверниците!

***

Отворих очи. Навън беше още тъмно. Скочих от леглото, светнах нощната лампа и както бях по боксерки и тениска започнах да хвърлям безразборно неща в куфара си. Ели се събуди, погледна часовника и понечи да ми се скара, но после видя лудостта в погледа ми.
- Какво става скъпи?
- Оправям си багажа. Заминавам за Ирак!
- Как така? Пак ли те повикаха?
- Не, заминавам на свои разноски – имам познати там, още имам и всички визи и разрешения...
- Но защо за бога? – в очите и се четеше ужас и неразбиране.

Оставих подреждането на куфара и приседнах до нея в леглото. Прегърнах я и я целунах по устните.
- Предполагам, че ти дължа обяснение. Ще ти разкажа всичко, с подробности. Но най-важната част е, че ние с теб имаме деветгодишен син... в Ирак. Трябва да ида да си го прибера...

***

Уредих си да летя с един от военните самолети – все още имах добри връзки. Седях на летището и нямах търпение да се кача на самолета, а между краката си стисках малката чанта с ръчен багаж. Над мен вървяха новините на CNN:
...Не е ясно как детето е проникнало в болницата на Зелената зона. За щастие в последния момент се разколебало и се предало на охраната. Евентуален взрив на пренасяната от детето бомба би означавал десетки жертви сред пациентите и персонала на болницата...

-----
Публикувано за първи път на 31 януари 2008 под заглавието "Сън с продължение", на http://marcusjunius.blog.bg/izkustvo/2008/01/31/syn-s-prodyljenie.158390