автор: meiia

                 "Ще си тръгнат всичките ти любовници"


Вероятно! Отдавна не засаждам мъже.
Раят ми има нужда от въздух, да дишам.
Няколко юди, а на Дървото - въже.
И трева от много живени двустишия.
Урни на любовта. Но съм жива след тях.
Ще си тръгват, ще идват като сезони
всички мои мъже зачевани в грях,
всяка моя любов раждана в беззаконие.
Ще оставам цялата есенно оголяла
да се сбъдвам нагоре, право към Бога.
Всичките си любовници съм изболяла,
да ги положа чак в забравата мога.
Мога да ги обичам дори след смъртта.
Ризи да кърпя, да гладя, да давам...
Но не искам да ме преварят в пръстта,
не искам никой от тях да предавам.
Пожелах им живот прострян до безкрая,
безмилостно вечен, сам и влюбчив.
И пътека една, да се срещнем накрая.
И рая по мъжки, като вино горчив.
Нека си тръгват - до Жената се връщат.
Не ще да надлъжат и мен, и Всемира.
Аз съм душата си като някога, същата.
И не ми се люби. Всъщност, ми се умира.