автор: hristam

Нямаше никакво логично обяснение. В началото го приемах като съвпадение, смятах, че се припознават. После започнах да си мисля, че става дума за някаква глупава грешка или дори нелепа шега.
Когато проятелката ми разказа за случилото се онази вечер в заведението, разкикотих се и я уверих, че е прекалила с алкохола. А най-вероятно и двете да не сме били съвсем на себе си, защото не помнех нищо, ама нищичко от онази вечер. Сто пъти я питах сигурна ли е, че аз съм била тогава с нея, но тя беше абсолютно категорична - да, била съм аз. Но някак различна. Без да кажа и дума, съм станала и съм се приближила до съседната маса, където млада двойка оживено разговаряла. Твърдеше, че съм се втренчила в момчето, което не спирало да обяснява нещо на момичето, и когато то ме зяпнало учудено, съм поклатила укорителна глава и съм сложила пръст на устните си. Сякаш съм го приканвала да замълчи.След което съм се навела към него и съм изрекла тихо, но ясно:"Нито дума повече".
Помислила, че ги познавам, но била озадачена от странният начин, по който съм се държала, а и от изумените им лица. После съм се върнала на масата и съм продължила да си пия спокойно питието, сякаш нищо не се е случило.
Малко след това момичето започнало да пищи. Повтаряло едно и също:"Ням е! Онемял е!" и изглежда било изпаднало в истерия. Аз съм дръпнала прителката си за ръката и в суматохата сме се измъкнали навън по най-бързия начин. Тя се опитала да разбере какво е станало, но аз отново съм запазила пълно мълчание. И сега не знаех какво да й кажа.
После се появиха непознатите. Млади жени и мъже, съпруги и съпрузи на различна възраст, тийнейджъри...Спираха ме на улицата, появили се сякаш от нищото, пресрещаха ме къде ли не, намираха ме дори в дома ми. Всички до един разстроени, объркани, гневни или изплашени. Всички до един търсещи обяснение за моята необяснима намеса в личните им отношения с партньорите им, вследствие на която те до един млъквали завинаги. Онемявали.
Разбира се, категорично отказвах да приема тези обвинения за реални. Дори и без да ме намесват пряко в подобни абсурдни истории не можех да допусна, че е възможно да се случват подобни неща в действителност. Не знаех какво да мисля, и това започна да ме плаши все повече.
Аз съм човек трезвомислещ, здраво стъпил на земята, пълен реалист. Никога не съм се захласвала по каквито и да е мистични истории, не вярвам на гледачки. Дори на кафе не са ми гледали. Това, че ме забъркват в нещо подобно беше толкова необяснимо, че можеше да ме съсипе напълно. Боях се, че започвам да губя връзка с реалността, усещах как се сривам психически, живеех в някакъв кошмар, в който нямах представа как съм попаднала. А още по-малко имах идея как да се измъкна от него.
Положението се усложни от факта, че към непознатите започнаха да се присъединяват и мои познати, роднини, приятели...Забелязах, че дори най-близките ми промениха отношението си към мен. Това ме стресираше допълнително. Винаги съм била ведра, общителна, лъчезарна, хората ме приемат добре, чувстват се добре в мое присъствие. Държа на приятелите си, уважавам ги и винаги съм го показвала, винаги са можели да рачитат на мен за всичко, отговорен човек съм.
Единственото, което може силно и трайно да ме разочарова и отблъсне в отношенията ми с хората е неискреността. Не мога да приема лъжата дори в така наречените й благородни форми, когато се казва с цел да се спести някоя болезнена истина. Това е ахилесовата ми пета. Ставам безпомощна и уязвима когато се сблъскам с очевидна неискреност, лъжа, или дори премълчаванв на истината, и единственото, на което съм способна в такива случаи е просто да преустановя контактите си с тези хора. Мисля, че е остатък от една болезнена, силна, голяма любов, която преживях преди години с човек, комуто се бях доверила без остатък. Един ден обаче стана ясно, че съм живяла в измислен свят, и когато той рухна пред очите ми напълно, разбрах, че съм изгубила способността си да обичам някъде там, сред отломките. Всъщност от тогава не бях имала нито една сериозна връзка. Не можех да си го позволя.
Сега от известно време се срещам с един колега на приятелката ми - голям чаровник, много си допадаме и понякога ми се струва, че той е човекът за мен. Онази половинка, която всеки с повече късмет успява да срещне в живота си, за да го изживее истински пълноценно. Винаги ще съм благодарна на приятелката ми, че ни запозна, защото смятам, че единствено с него бих могла да преодолея бариерата. Да надникна отвъд и да видя нещо наистина прекрасно - нашият общ красив живот.
Напоследък само това ме крепи да не полудея. Не съм му казала и дума за всичко това, защото не знам как да го направя. Сигурно ще ме помисли за луда, аз самата не съм сигурна дали наистина не полудявам. Във всеки случай мисля, че трябва да послушам приятелката си и да се обърна към специалисти. Може би трябва да ме поставят под хипноза, чувала съм за такива случаи. Или да ми направят всякакви мозъчни тестове и изследвания. Вече бях готова на всичко, нямах избор. Това не можеше да продължава повече.
Прииска ми се да й споделя решението си незабавно, само преди час се бяхме разделили - говорехме точно за това. Реших, че вече се е прибрала и ще я намеря у тях.Още не бях слязла от таксито, когато ги видях. Прителят ми я беше прегърнал през кръста и тихо й говореше, а тя се беше сгушила на рамото му и се смееше. Изглеждаха толкова близки, толкова отдадени един на друг...Влязоха във входа, без съмнение отиваха в дома й.
Тогава усетих празнотата в себе си - беше студена и огромна като бездна. Потъвах в нея, давех се в собствената си болка и се опитвах да изплувам, когато внезапно осъзнах, че се наблюдавам отстрани. Виждах себе си - уверена, спокойна, различна по някакъв непознат за мен начин - как влизам след тях във входа. Видях през очите на това мое аз как те стреснато ме погледнаха, отдръпнаха се един от друг, а в очите им прочетох не просто страх, а ужас. Бояха се от това, което мога да им причиня. И тогава разбрах, усетих го с всяка фибра на тялото си. Не зная по какъв начин, но явно бях придобила способността да улавям неискреността, и да я наказвам. С вечно мълчание. Един Господ знае кой ме беше натоварил с това бреме, може би самият Той, но този миг на внезапно прозрение беше за мен и мига на най-голямата болка, която съм изпитвала досега.
Ужасих се при мисълта какво съм причинявала, какво мога да сторя и на тях, погледнах се през техните изплашени очи и се видях не в образа на човешко същество, а на чудовище, което съсипва човешки съдби. Не можех да допусна това да продължава, за нищо на света не можех да приема да нараня точно тях. Каквото и да се случваше, те бяха най-близките ми хора. И въпреки, че всичко в мен се съпротивляваше в един неистов, болезнен спазъм, изкрещях не просто с цяло гърло - с цялото си същество изкрещях:"Обичам ви! И искам само да бъдете щастливи!".
Но не се чу и звук. Бях онемяла.