автор: rupani

Той определено имаше талант. Но какъв?
В началото, още като малък, му харесваше да рисува. И той не знаеше защо. Просто го влечеше. Получаваше адмирации. Това му харесваше. Но и без адмирации пак рисуваше. Все се случваше да види нещо нарисувано, което го очароваше и същевременно амбицираше да го нарисува и той. Да го нарисува по начина, по който бе нарисувано, независимо от кого беше рисувано - можеше да е от някой по-голям ученик, можеше да е от Леонардо да Винчи.
Той рисуваше много. По полетата на тетрадките, по всякакви листи, по всичко, освен това таланта си да рисува впрягаше и в полза. Рисуваше плакати, после започна да рисува потрети, после започна да ги продава. Започна да продава и картини.
Малко му пречеше това, че няма образование по рисуване, но на хората картините му им харесваха. Постепенно се оказа, че може да се прехранва с рисуване. Добре печелеше. И тогава той спря. Някъде към двайсетата година от пръкването си на този свят.
Зае се с писане. В интерес на истината в началото пишеше като луд. Имаше толкова много насъбрало се в него за писане. Бързо доби слава и в двете категории – в мерената реч и в немерената. Пишеше на един дъх. Почти не се налагаше да редактира, освен препинателни знаци. Но той и това правеше. Прекрояваше произведенията докато станат перфектни. Писането фактически замести рисуването. Това той го осъзна късно. Някъде след пет-шест години. Тогава в главата му започна да се заформя някаква бегла идея за това какво става, но нямаше време да я дообработи, защото тогава реши да зареже писането и да се занимава с фотография. От фотографията до киното имаше една крачка. Първо в любителските фестивали, после в професионалните. Той беше кометата, която профучаваше по небосклона на модерното изкуство. Започна да издава и книги с кулинарни рецепти, опита в спорта, но там си счупи крака и бързо спря. Славата му на Казанова вървеше от уста на уста от години, но той не признаваше нищо. Заговори се, че ще издава книга с тайни на любовната игра. Заговори се, че подготвя рок-група. Че щял да се снима във филм, щял да лети със совалката.
Подобни глупости битуваха около половин година, напълно безпочвено, както се оказа, защото най-внезапно той се затвори в своя замък и отказа какъвто и да е контакт с външния свят.
И докато навън се вихреше същинска буря от предположения за неговото оттегляне от света и жълтите медии трупаха цели състояния на негов гръб той стоеше в своето имение сам и се тресеше от страх.
Беше се уплашил от себе си.
Беше се оказал чудовище, което никой не виждаше, освен той самият. Малцината му верни приятели отказваха да го разберат. Той упорито отхвърляше всякакви опити да започне терапия при психиатър. Не искаше да говори с никого за това.
Той добре знаеше, че е съвсем с разсъдъка си. Той беше добре осъзнал какво става.
Той просто не можеше да се понася.
В което и огледало да се погледнеше той виждаше само една маска. Не виждаше себе си. Не се намираше в образа си, в който всяка бръчица, всяка мимика бяха добре премерени. Нямаше го и в картините му, нямаше го в поемите му, нямаше го във филмите му, нямаше го в любовната игра. Това, което хората смятаха за него не беше той. Те си имаха работа с нещо друго. Едва сега той разбираше, че хората го бяха издигнали на този пиедестал не защото го харесваха, а защото харесваха себе си. Той им беше давал онова, което те харесват.
Всяка частица от себе си, която бе решил да сподели с тях, той я бе изкривил през огледалото на собственото им самодоволство и им бе дал не своя образ, а техния. Всичките му произведения бяха блестящи, но им липсваше едно важно нещо. Той. Него го нямаше там.
Душата му се бе оказала затворена в един непробиваем затвор и изглежда нямаше никакъв начин да излезе навън. Подобно на цар Мидас, каквото и да докоснеше, той го превръщаше в злато и всички му завиждаха за това, и му се възхищаваха, но от вниманието им убягваше простия факт, че той е обречен да умре от глад, защото не може да храносмила злато.
Беше докоснал носа си някога и носът му бе станал златен. Сега целият той бе станал златен, блестящ и непробиваем и навън от него вече нищо не излизаше. В него можеше само да се огледаш като в едно златно огледало и несъмнено да се намериш за красив. Някъде далеч назад във времето бе останал оня Той, който бе от плът и кръв и се радваше на играта, която играеше със света, когато беше творец.
Сега той бе просто едно огледало. Когато се превърна в съвършено огледало чрез картините си, той престана да рисува, защото вече нямаше накъде по-съвършено огледало да става. Когато достигна съвършеното отразяване с думи, се прехвърли на фотографията, когато и тази плочка от златната му броня се втвърди достатъчно той се захвана с кино... сега вече бе облицован целия. Беше се пипнал навсякъде със златотворящата си ръка. Оставаше му да умре от глад. Или може би от срам?
Само той знаеше колко фалшиви са всичките му произведения. Но го беше срам да си признае. Ето с това не можеше да се пребори той. Как да излезе пред хората и да започне да се отрича? Щеше ли да срещна съчувствието им? Доколкото знаеше – не. Те искаха неговите произведения, не него. Искаха блестящата му огледална повърхност. Те за нищо на света нямаше да се наемат да я разрушат. Щяха да го тикнат в лудницата. Защо да чака този миг? По-добре да умре сам...
Едно утро той излезе от замъка си и отиде да си купи вестник. Знаеше добре, че от храстите щракат фотоапарати. Знаеше добре, че фотоапаратите и микрофоните скоро ще станат по-настъпателни. Беше се подготвил за това. Преживя с лекота месеците на най-противоречиви изказвания за себе си по всички медии. Те не го интересуваха. Той не участваше в тях. Не бе отговорил нито на един въпрос, зададен към него през тези месеци.
Преживя обругаването си с лекота. Чакаше заветния момент, когато всички ще млъкнат. И този момент дойде, макар и чак след година и нещо. На редките снимки по това време той все излизаше с една такава тайнствена усмивка на лицето, която никой не седна да сравнява с тази на Мона Лиза. Всички виждаха в нея белега на лудостта. А той се усмихваше, защото най-после вече дишаше свободно. Неговите бивши обожатели и настоящи обругатели се бяха постарали добре през тази година и нещо да строшат златната му обвивка на малки парченца. Сега той отново беше гол и щастлив. Можеше да започне отначало. Това го изпълваше с неизмерима енергия. Най-вече го възбуждаше тръпката от незнанието. Нито хората наоколо, нито той все още знаеха, в какво ръката му ще започне да превръща нещата този път.