Звън на монети.
(... все се ти обирам дребните...)
Тридесет сребърника.
Предаваме някого и днес.
Разпъваме в късни следобеди втръснали делници
с нагарчащ тютюн и с безвкусни кафета.
Загърнати в думи изръсени в скука
отстояваме его пред мисли безумни.
С ръце, уморени от себе си, отпиваме чаша смирение.
Прегръщаме тела, жадуващи вечер, преждевременно остарели.
Пръскаме наоколо дим и илюзии, че можеше и по-иначе да е;
обещаваме си разни нелепости – че и утре е ден...
Набедени от погледи в отражения с притаено безверие
разгръщаме спомени с надежда за нещо светло.
Полъхва на плесен;
куп загърбени моменти панически захлопват кепенците;
изваяни в бяло силуети преливат един в друг през времето -
коварен клуп безнадеждност...
има ли те... няма ли те...
Заспиваме трескаво.
Небръснато отчаянието осъмва в сиво облечено.
Ние, маскирани в деним, правим се на смели:
прекрачваме праговете;
заключваме вратите на страховете;
пренебрегваме болки и настроения.
И разтриваме ръцете, уморени от вчера,
обещаваме им питие.
И на душата едно – да не трепери, бедната -
ще доживеем до довечера -
няма какво да спре инцидентната предопределеност...
... А сега – по едно кафе – да възкресим делника.
Преравяме джоба за тридесет сребърника.
Звън на монети...
И прахче присъствие от теб...
_____________