Автобуса се носеше към София. Гледах през прозореца сменящите се крайпътни картини. Зелени поля, ливади, младо жито или ръж, цъфнали ябълкови градини,
пак зелени поля. Не пътувах толкова много тогава, само в България. Затова и ме изпълваше чувство на приятно съзерцаване на картините на живота. В Габрово току що бяха открили нов планетарий и бях изнесъл някаква поканена популярна лекция.
Един ден - първия ми ден в този анегдотичен град. Тук дядо ми е учил занаята как да прави халва и мекици, след като се уволнил от Старозагорския артилерийски полк, не поради инвалидност, че е загубил във войната едното си ухо на Марино поле, а поради наложените ни санкции от загрижените европейски държави за ограничаване на армията ни понеже сме загубили успешно Войната. Дядо беше духовит човек. Като бакалин всеки ден общуваше с най-различни хора и към всеки намереше ключ как да го спечели за своята кауза за да му стане постоянен клиент. И посред нощ някой да почука, на джама и да го помоли за нещо, той безропотно ставаше и го обслужваше. Бай Боре това, бай Боре онова, така беше известен в квартала Буката, а и по далече го знаеха. Като дете много обичах да слушам неговите истории за войната и за габровските му университети, как ходел по балкана с майстора да събира треви и корени от които с тайни рецепти се приготвяла халвата и други сладости. Когато го свали перетонита и едва го спасиха в Червен кръст, дядо за първи път се е замислил, за смисъла на живата си, и това колко малко е видял и опитал. После признаваше на баба по-вечерно за това. Тя му се чудеше на акъла. Но го обичаше лудо. До гроб, тъй като тя почина 13 години преди него.
А бях най-щастлив от неговата болест, понеже той по цял ден си лежеше в кревата за да събере сили, а аз все се гушех в него. Дядо пък обичаше мен лудо. Загубил единствения си син, който починал, като дете трепереше над мен и не ме е удрял никога.
От него съм се научил да играя на табла, сантасе, трупа и „21”. Беше супер играч най-вече на сантасе и „21”. По всяко време исках да ми разказва за неговите подвизи като артилерист и как се е бил с турците. Баба особено допринасяше за семейната ненавист против турските „изедници”, които изяждали по един котел с качамак и по една тава с пържени яйца в масло. Но най-много я беше яд, че турците са мъчели попа на Житуша – родното и село с нагрята в огъня желязна верига и му я увивали около врата, за да издаде къде е скрил църковните утвари и грошове. Попа обаче откачил от тия мъчения и така и не узнали нищо, но после се свестил и оживял. Само дето си останал щур и когато баба се родила забравил да я запише в книгата. Та тя се водеше с рождената година 1894 и дата на приятелката си Стоянка с която си играела като малка. И по този начин излизаше с 2 години по-стара от дядо, което тогава се считаше за срамно. И за този срам виновни бяха, разбира се турците и тя ги попиляваше и ме възпитаваше в анти-турски дух. На друго място ще разкажа за тия бабини „митови”-истории, но за дядо и дядовите битки ще разкажа сега!
Та при моите десетки подканвания, и неговите десетки повтаряния на тая военна история дълго време не можех да разбера защо накрая всички, без дядо се заливаха в бурен смях. Той оставаше само многозначително леко усмихнат.
- Та, Милчо, казва яз пълним оръдието и Бум! Турчина по гърбо!
-И той? питам аз дядо, но разбира се прекрасно знам отговора, но още един път искам да се насладя на дядовото отмъщение за бабините и пра-бабините робски неволи.
И той турчина, отвръща дядо, пищи …Олелееееее дедо Борисе! И аз съм дивно горд с храбрия се дядо. И после, дедо? И после, казва, като яаанах един конь и другите и те на конье и като ги забрахме, бой! Как, дядо как, със сабята ли? Дааа казва, със сабята, по гъбо, турчина, по ушите …(тук дядо си отмъщаваше, за загубеното ухо) по гърбо, по ушите …
И после, дядо? питам аз с нетърпение, понеже идва края, победата и на поантата!
И после, като ги подгонихме, продължава дядо на радомирския си Изворски диалект,
И те бегат, бегат, бегат, а ние пред тех, те бегату ние пред тех! И тук неочаквано за мен всички прихват в бурен смях! Дядо не се смее , а аз съм радостен и не ме интересува факта, че ние бягаме пред турците. Как така, важно е, че и те бягат и ние бягаме, кой пред кога бяга не е важно. Важно е ние да победим!
И после какво стана, дядо, питам и предвкусвам финала на войната…
И после заключава дядо, ги накарахме у София, и ги наранихме с боза, с пасти, халва, банички и мекеци така свърши войната. Край достоен за триумфален завършек на всяка война. Затова не станах пацифист, понеже при такава чаровна перспектива и такъв финал с боза и пасти и после изпращане по живо по-здраво…къде ти пацифист.
Та и аз като дядо бях близо 2 години артилерист в поделение 70350 в гр. Мичурин, предишното ВасиликО, а сега Царево. Нали и Вие читатели, ще се съгласите, ако всички войни свършваха привидно така, със смях и черпня в сладкарница, живота щеше да бъде един перманентен купон.
…
Всъщност се отплеснах, къде е тук има цигански сълзи, ще ме запитате вие, и напълно резонно. Ами някъде около Ловеч се качи един циганин. Стори ми се стар понеже беше небръснат. Пътуваше сам до Червен бряг – на близка дистанция. Ходил бил при една от щерките си в съседния град. Да си кажа правото не ми стана хич приятно, че до мен се настани тоя циганин. Нещо ми се струваше, че има общо с турците, които силно мразех понеже баба ми така ме беше възпитала. Дядо Вазов-о,Шипка ряпа да яде и Ботев-На прощаване също да прощава! Баба ми макар, че беше неграмотна ме направи най-големия анти-турски нашенски патриот. После мнооооого трудно се излекувах от тази болест, но това е друга история.
И „стария” циганин видимо ме взе за много близък, пък и аз имам доверчива интелигентна физиономия и ми каза: Слушай момче: Имам три щерки, но май ще си умра сам и самотен… Защо, другарю(тогава всички бяхме другари и циганина ми беше другар), а той ме погледна тъжно и добави: -Помагам и на трите по равно и все са недоволни. Коя от коя по-недоволни от мен. Кога с пари кога с квото мога…(абе тоя циганин си говореше съвсем правилно, като един българин си говореше направо - не можеш да го отличиш, само дето беше небръснат и черничък и доста запуснат).
И продължи…Даваш, даваш, даваш, каза - един път като на дадеш и ставаш лош!
И се обърна и той към стъклото – към джама т.е. и се загледа и той към зелените ниви.
И защо ми се стори, че в очите му видях сълзи. Цигански сълзи.
А ако ме питате мен между сълзите разлика няма. Били те цигански, български, турски,
гръцки, сръбски или европейски сълзи. Важното е да не са крокодилски.
Милчо КИРИЛОВ
София, 2009-05-16 03:36 ЕЕТ
Днес е 16 май и баща ми щеше да е на 97 години.
Та за него е тая история. Е и за дядо ми и за оня тъжен циганин.