автор: pijama

Спусна се по стълбите като леко тътреше краката си под тежестта на голямата пътна чанта. Отвори вратата и се озова на ул. Хосеп Бертран. Обърна се учудено и погледна затварящата се врата.
После сякаш дойде на себе си. Пресече делово улицата и прекоси малкия парк, който беше гледала от балкона на дома си от години. Всъщност откакто се помнеше. След няколко минути навлезе в шума на Авенида Диагонал. Сутрешното слънце полепна по ръцете й и тя закрачи по-уверено. Трябваше да измине няколко километра до площад Пий XII и след това да продължи до Каса де Матернитат. От там до адреса, който държеше в ръката си, мушната в джоба на жилетката, не беше далече. Беше преценила, че й трябва около половин час, за да измине разстоянието пеша.
След около час се изправи пред старата къща. Огледа я бегло, тръшна пътната си чанта пред прага и почука. Знаеше за този адрес от повече от седмица, но решението да дойде й отне няколко дни. Никой не отвори. Не се долавяха някакви признаци, че някой е чул почукването. Почука отново. После още веднъж. Нищо. Вдигна ръка и натисна дръжката на врата. Беше заключена. Бутна малко по-силно. Не успя дори да я накара да проскърца. Масивната двукрила, висока повече от 4 метра врата не бе гостоприемна в тази мартенска сутрин. Наведе се, взе чантата си и заобиколи къщата от дясната страна. На нивото на лицето й се заредиха низ от прозорци, добре покрити с вестници и избелели листове от хартия за подаръци. Тук там се различаваха коледни еленчета, сърчица и цветя. На нивото на тротоара имаше малки прозорчета, които скромно осветяваха сутерена. Исабела продължи обиколката си и когато достигна ъгъла, видя че едно от прозорчетата беше с разбито стъкло. На негово място някой бе натъпкал две парчета кашон в опита си да докаже, че за къщатата, макар и стара, се полагат грижи.