автор: Mitko19

Поетите са по природа нежни,
а мен животът ме издяла груб.
Не мога да омайвам с тихи песни,
не ме затрогва Месецът надут.

Цъфтят полята, въздухът ухае,
пчеличките се се къпят в аромат.
А аз за тая красота нехая -
цветята в нивите не раждат хляб.

Знам, има много истински поети
надмогнали жестоката съдба,
а мойте мисли често са заети
да оцелявам, водейки борба.

На стиховете радва се душата,
за нея са божествена храна.
Ала и тя напуска ни, когато
в телата гладни се всели смъртта.

Не мога аз да съм творец изискан -
нито художник славен, ни поет -
щом как да свържа двата края мисля
и как да продължавам занапред.

Твърдя, че само умствено разстроен
достига раздвоение на личността
и може болен, гладен и бездомен
да свири одата на радостта.

С измамаен стих да ви теша не искам,
не чакайте от мене стил надут.
Живота с прости рими ще описвам,
пък нека бъде друг поет прочут.