автор: joy_angels

От самия вход го удари в носа миризмата на напечен от слънцето чимшир. Остави тежката дървена порта зад себе си, мина покрай побелялата от некролози стена и продължи по пътеката. Вървеше бавно, подпираше се на бастуна и беше сигурен, че в тишината долавя дори скърцането на коленете си.

Мина покрай Шалавардините. Край тях винаги беше бяло. И къщите им бяха
бели, светли едни, та и тук – всичките плочи бяха бели, коя от бял мрамор, коя от камък с изтекли от времето букви. Последният от тях, останал в селото, се беше пропил окончателно – изгоря една нощ в обора. Как се беше подпалил – не стана ясно. Но и неговият паметник беше бял... Явно някой от родата, от преселилите се, се беше погрижил.

До тях бяха Кализмаровите. Точно в краката на баба Стойна Шалавардина беше главата на дедо Рошé. Никак не се имаха двата рода от време оно, че Кализмаровите бяха буйни, но бедни. Дедо Рошé обаче измислил хитрост, като харесал богаташката щерка Стойна – пратил хабери за сватба на неговата и нейната рода, без да пита ни нейните, ни неговите родители. Дали Стойна е знаела, така и не се разбрало. Но когато се събрали далечните роднини на сватба, а в селото нямало и помен за сватовство между двата рода, хитрината на Рошé излязла наяве. Разбира се, не ги оженили, но срамът на Шалавардините бил голям, та чак след две лета успели да оженят момата си и то през няколко села. Оттам й тръгна късметът на Стойна наопъки, търкули се все надолу и надолу. Накрая се спомина съвсем сама, вдовица от години, в бащината си къща. На рода на Рошé пък от онази несъстояла се сватба им излезе името Кализмарови.

Пътеката минаваше пряко през нечии гробове, но той не знаеше чии. Каменните кръстове бяха килнати на една страна, пепеляви като костите под тях. Отляво беше къпинак, а отдясно на пътеката беше орасло в кандамун. Никак не идеше да върви напреко, но друг начин нямаше.

Внезапна скатия изпърха изпод клонака, види се, стъпките му я бяха стреснали. Кацна на базалта – единствената в цялото гробище черна плоча. Беше на най-старият от Мърковците, дето живееха под тяхната махала. Всичките чернички бяха, че даже и като се оагнеха овцете им, черните агънца бяха най-много из техните дворове. А да речеш – златни им бяха и ръцете, и душите. Овчарлъкът им беше в кръвта, а и целият им род и хубаво пееха, и хубаво свиреха я на кавал, я на окарина. Като събраха овцете в стопанството обаче младите се попиляха. Само старият Мърко остана, мустакът му избуя и побеля, но и децата, и внуците често го наглеждаха. Когато се спомина и мина година време, всички читави в селото се извървяха през гробищата да видят плочата на гроба му, че такова чудо, такава красота беше новост за селото. Черно слънце с бели букви беше изгряло между кръстовете, а най-отдолу се виеше роза.

Пътят нататък беше затворен от избуял канеш и коприва. Наложи се да поудря с бастуна, та да си проправи просека към Лушнаковци. От усилието по слепоочията му се спуснаха ручейчета и той извади една омачкана кърпа от панталона, та се избърса. Дотук не беше стигал никой тази пролет, но и кой би дошъл, като той беше последният от Лушнаковците в селото. Изруга, както си е редно, но за негов късмет по-нататък беше проходимо. Само от намачканите стръкове зеленаж се беше надигнал рояк комари - отглеждаха потомство в ниското, където влагата беше най-голяма.

Идеше при своите, а нищо не носеше. От малък знаеше, че на гробища и в болница с празни ръце не се ходи, но на кой ли можеше да раздаде за Бог да прости? Дори и кучетата, които преди честичко обикаляха гробовете след помен бяха изчезнали. Не носеше и свещи. Църквата в селото отдавна нямаше свещеник, камо ли свещи, та и да искаше – не можеше да запали дори мижава светлинка за покойниците си. У дома си имаше едно старо кандило, него палеше по Задушница, но само ако се сетеше кой ден е.

Седна на пейката в долната част на гроба на майка си и се загледа в керамичната й снимка. До нея беше снимката на баща му – съвсем млад. Двамата лежаха заедно, а до тях беше общият гроб на баба му и дядо му. Нататък се редяха чичо му, двама братовчеди и още народ, които помнеше. Все още можеше да изрече трите имена на всички – пък и Лушнаковците не бяха много голям род. Бяха преселници, та къщата им беше най-отгоре на всички махали. Прадядо му беше насадил орехово дърво, което бе избуяло и се бе разклонило така, че бе станало най-известното в селото. Това беше Лушнакът. Така им излезе и името, а понеже пък и баба му беше знахарка, та много хора получаваха ляковете си заедно с няколко клонки орехови листа, това дърво се бе прочуло и като целебно.

Поседя, поседя, пък въздъхна. Скоро щеше и той да дойде тук, даже вече му беше омръзнало да чака Онази. Тия дето трябваше да му носят ковчега не само, че се бяха вече родили, ами народиха и деца и взеха, че умряха, та не те него, а той тях изпроводи. Като тръгнеше по улицата към бащината си къща тъй и минаваше – покрай Шалавардините, Кализмаровите и Мърковците, за да стигне до неговата си махала. Тъй – по родове и махали – се бяха подредили и тук, Лушнаковите бяха най-накрая. Така като дойдеше да нагледа своите, виждаше и съседите, как са, що са. Понякога, когато му домилееше, разправяше на своите какво става по село, но вече му беше трудно. Бързо му избиваха сълзите на лицето, а сърцето му почваше да бие на пресекулки.

Преди години лушнакът се скърши при една буря. Отдавна ги нямаше черночките Мърковци с ваклите им агънца. Никой в село вече не помнеше любовта на един Кализмар, която беше разлюляла седенките за години напред. Белите къщи и богатите, цветни и шумни дворове на Шалавардините бяха обрасли в коприва и бучениш. Какво имаше да разправя... Пък и на кого? Стана бавно, време беше да си ходи. Отиде до снимката на майка си – доста помътняла от времето, издърпа ръкава на ризата изпод плетената жилетка, бръсна снимката и се наведе, та я целуна. Прекръсти се набързо - не беше свикнал много да го прави, но откак остаря почна да се плаши от невидимото - и рече на глас:

- Айде...

Не погледна наляво, но знаеше, че там го чака неговото местенце. Всичко си беше приготвил за умирачка в синята ракла – от новите гащи и чорапите до ризата и бомбето, което на младини поносваше понякога. В плевника стоеше паметника, който преди десетина години си беше поръчал, с хубава керамична снимка. Датата на раждането му беше издълбана, липсваше само другата. Така белким се намереше човек да оправи един ден гроба му както е редно, защото той беше последният жив от рода им. Ако трябваше да чака на някой непознат да му направи паметник гробът му щеше да се загуби за година време, ако не и по-бързо. Та затуй искаше всичко да е по-лесно...

Стигна до входа на гробището по същия път и видя пресните цветя и черната пръст върху един от гробовете вдясно от портата. Беше на Стефан, сигурно бяха станали четирейсе дена откак се спомина. Стефан беше зет в селото, но и той беше останал самин на стари години. Не успя да го зачете на погребението му, че онзи ден беше дъждовен и студен и коленете му съвсем се бяха сковали.

Понечи да отиде нататък, но бастунът му – изморен и той от годините си – се беше побил в пръстта и не помръдваше. Пък и какво щеше да види там. Нищо. Една шарена хавлиена кърпа беше преметната по селски обичай върху черният кръст, та криеше кратката автобиография, която остава от човека на грешната земя – име, роден, умрял...

Беше излишно да проверява възрастта на починалия – в това село нямаше по-стар от последния Лушнак. Само църквата беше по-стара, но тя отдавна не можеше да ходи.