автор: rupani

Мъката да пишеш понякога е неописуема. Трудно върви мисълта, всяка дума е като измъкната с ченгел, болезнена, злощастна. Защо всъщност пиша? Защото така съм решил? До каква степен сме роби на собствените си заблуждения?
На тъпата си упоритост, подхранвана от способността ни да помним и от робуването на постулати, които са ни натрапени от ранно детство? Че трябва да сме изпълнителни, да преследваме целите си до край, до дупка, до последен дъх? Дори когато целите отдавна са изветрели, когато е станало ясно, че тези цели на нас няма да ни донесат нищо друго освен болка? Чии цели са те тогава? На един мъртвец, отдавна заминал в миналото? На един спомен?
Ние непрекъснато умираме и нашите трупове ни преследват всеки ден. Всеки ден те се умножават. Една армия от зомбита ни преследва със стонове „направи ни”, „осъществи ни”, „не забравяй за нас”, „ти си виновен!”, „направи ни”.... Тази армия от наши минали образи, наши отпечатъци в миналото, наши бегли спомени е неунищожима. Тя черпи сили не толкова от нас, ние с радост бихме я избили с един откос на автомата само, но тя черпи сили от околните. Не само от най-близките ни, но и от най-непознатите. Такива с които се срещаме всеки ден и после може и да не се видим никога, но те вече са направили своето зло дело – съживили са някой труп от миналото и са му дали начален шут да ни преследва неизвестно колко време.
Всяка минута нови и нови наши трупове получават здравословен импулс и започват да ни се качват на главата, да лазят отгоре ни, да ни дърпат за крачолите, да ни бъркат в здравето. „Бъди такъв”, „бъди такъв”, „бъди такъв” – тези стонове заглушават собствените ни мисли, свързани с настоящето, унищожават примамливите повици на свежия живот около нас, на мимолетните чудеса, които се случват около нас и които ние никога няма да видим, затрупани от трупове на стари мечти.
Да, някога в бъдещето може би ще си спомним сегашния момент. Ще си спомним неговата красота, неговата примамливост, ще видим потенциала в него и ще хукнем да го преследваме, да го осъществяваме, ще хукнем, гонени от него,... не от него, а от спомена за него, от неговия труп....
Това ще е просто още едно зомби от миналото, което никога няма да види бял свят, но вечно ще ни тормози с чувство за вина. Така е... Ние съществуваме в настоящето, но живеем в миналото. Нашето бъдеще е един добре подсигурен кошмар, сглобяван от настоящето зад гърба ни, под прикритието на армията спомени, които ни карат да вършим безсмислени неща. Кое всъщност е това, което ни прави хора? Нашите способности да вършим неща или нашата упоритост в осъществяването на отдавна станали ненужни неща? Нашата способност да управляваме настоящето или нашето желание да изкривим настоящето, за да го напъхаме в някой спомен от миналото?
Това ли е да изпиташ удовлетворение от живота си в предсмъртните си часове? Че си успял добре да го изкривиш? Да го превърнеш в нещо, дело на собствените си ръце? Че не си го оставил на случайността, на волята на другите?... А всъщност, доколко ние действаме по собствена воля, и доколко по волята на другите?... Безсмислени въпроси.
В крайна сметка всяко решение си е вземано от нас. Никой не ни е виновен, че сме го взели. Трябва да сме горди със себе си. Като се погледнем в огледалото трябва да си припомняме, че сме сто процента продукт на собствените си усилия. Ние, може и да сме неспособни да създадем прекрасния свят в който живеем, да нямаме сили да го повторим, да не знаме как става това, но себе си.... Ех, такова едно произведение можем да създадем ние от себе си! И Господ не може да го измисли такова! Ето защо сме горди, че сме хора!
„Което сам си направиш, никой друг не може да ти го направи” – народна мъдрост.
Ех, как ми олекна...