автор: pisanici_com

Чета Ваня Щерева. Лепкава ми е, наситена с хладилникови метафори, текстове, които криволичат по ръба на хилавото ми въображение и ту се вцепеняват от невъзприемане, ту плавно се вливат във вътрекръвието ми.
Харесва ми погнусата, с която употребява думата „щампа”, като белег от безмислена битка, която носят празнословията... Публикувам стихове в един сайт за „млади таланти” (до колкото минавам за млада, ама то таланта се ражда независимо от възрастта, нали така се оправдават бездарните лелки), та там се нагледах и начетох на „щампи”, обремених се, изказът ми се превърна в рожба на собствения ми невротичен изблик, в комбинация от хиляди прочетени бозищенца... А ако Ваня почете там?! Горката тя, горката аз, горката световна дарщина (обратното на бездарщина). Замилслих се за това...и пунснах там още един поетичен напън с цвят на боза и мирис на боза, но престояла на слънце, седмица - две.
Оставих Ваня, налага се да се стегна и да позазубря за предстоящата сесия, отекчена съм, болезнено ми, имам неприятна пролетна хрема, която постоянно пълни очите ми със сълзи и ми пречи да различавам буквите, с досада и емоционална умора, чета всеки ред... Портокалови момичета ми подсвиркват под прозореца, а на мен никак не ми е слънчево, едно ми ант-илятно и анти-ведро, абе изобщо ми е анти-всякакво.
Затварям очи за момент и се отпускам, замислям се за творците и по-точно за онези хора, които отприщват образни потоци и ги материализират в реч, наситена или бедна, внушителна или незабележима. Ще ми се и на мен да го мога. Да са ми по-подредени мислите. Как бих искала да спазвам схемите дето ми насаждаха в училище, но не мога. Все залитвам, сетивата ми се преплитат, образувайки неконтролируем циркус от криволичещи инпулси. И ето, последователно започвам да се сливат, виждам мириса как се движи към мен, на малки шестоъгълници, оцветени в оранжево, чувам как синия цвят от неговия монитор се поиграва злобно на розовото, вкусвам докосването от пластмасовата капачка по дланта ми... И в същата секунда се превръщам в налягане... ще прескоча всеки момент прага на поносимост и ще се взривя при вида на деликатния вкус на цветната дъга около мен.
Ексцентрично е, мисленето понякога ни се подиграва и се забавлява от уплашените ни реакции, неконтролируеми и живи. Извън „щампите”, както казва Ваня Щерева, която иска, а всъщност не знае, че Е Царица на света, защото онези, чиито свят е изпълнен с чудесата на образи, невъзможни за пресъздаване, всъщност творят и колкото по-страни са изживяванията им, толкова са по-далече те от рутината на белязаната лудост, наречена обикновеност.
Това не е промоция на пазарен продукт, просто ми става омислено и сюрреалистично, а най-вече ми е мъчно за женското слонче дето Той бутна от бюроро и му сюупи хобота... и по-точно за самото счупено женско слонче, а за самотното мъжко, което ме зяпа самотно със черните си нарисувани очи... Искам само да попитам: Някой знае ли, дали ако слоновете нямат хоботи, могат да усетят, че другарчето им от адски много време не си е мило сивия...?!

П.П. Последната думичка е израз на отприщването на вашия собствен образен поток 