Прелива
от самотна светлина.
И огънят боли го
най-отвътре.
Тежи!
Под напорите на деня,
които го обричат-
да се случва.
Ръце протягам-
не за да докосна.
Защото съм докоснала отдавна.
А още по-отдавна-разпиляла.
Ръце протягам,
за да го подпра.
А после-
в обгорели шепи пия
най-тежката,
преляла светлина.
Лъчи в свободно падане-
до дъно.
Но дъното единствено пречупва,
не ги поглъща-
те са му ненужни,
когато само в тъмнина се случваме,
а тежко слънце
пари ни съня.