автор: tiamat

Привикна ли със трудните си мисли,
които те зашиха за земята
със бял конец-
докато избелееш-

за да останеш тъмен
в своята обреченост.

Болеше всеки бод върху плътта ти,
отрекъл твойто друго съществуване-
на място на крилете ти-
не рани,
а паяци, плетеха нови мрежи-
за стари сънища,
/Които ще се случат –
в чужди устни./

Познавам ги,
При мен те идват неми.
Не ги говоря,
а ги пазя в себе си,
защото знам,
че те са само твои.

Ще се повторят,
но без мен –повторени-
ще ги посея само в тишината.

Съшито не посягам да разпоря,
но моля се самО да се разкъса,
за да не те превърне
в избеляла кръпка.

Разкъса ли се-
много ще боли-
Ще зинеш в бездна,
и ще се изгубиш-
привикнал с шевове
против простори.
Но и изгубен,
някой ще те срещне
и ще се случиш някога,
макар и в чужди устни-
против шевове.

Навярно ще се питаш
аз къде съм?
Изгубена
или зашита в нещо.
От твойте опити и мене да зашиеш,
Навярно си разбрал-
Душате ми-
е трудна за земята,
но без криле
отдавна не е птица.
Простор не моли.
Пее само нямо,
защото е гнездо за чужди сънища.