автор: vitaniq

Планината
е обгърната от облаци,
в които се смалява,
както всичко,
дръзнало да претендира вечност,
изправено
пред тишината на скалите ù.
Най-трудно е
да си отидеш в тази нощ,
в която
припознаваш все по-трудно себе си
сред сенките от образи,
запълнили
празнотата на ъглите ти.
Ръцете ти
завързват всеки порив
да хукнеш вън,
да се изправиш
пред пръстите на вятъра -
настръхнал,
срещу привидния покой в очите ти.
На мястото на въздуха във теб
все по-глухо ще забиваш страхове си,
до дългото
настъпване на утрото,
когато пак ще видиш планината,
преди отново да се разделиш
със себе си.