автор: Ranobudniche

Пред прага на вратата съм застинала
от век. Резе заших тогава.
Забравих всички – бели конници, преминали
по прашните ми друмища от камък дялан.
Осъмвах със годините. Мъдрееща
във белези и бръчици – дантела.
Превръщах всяка малка дупчица във зееща
без дъно яма. С клонки крехки я застилах.
До вчера. Черна хала – колесницата
на вихър ураганен мир донесе.
Дъждът изми ми със покой ресниците.
А кочияшът... мило бели кринове поднесе.