автор: alisa

Разбира се, че няма да напиша нищо,
което истински да ме разкаже.
Ти знаеш колко много има в НИЩОТО.
Припомням си съня как лудият на плажа
събира мидени черупки
и пера от ангели.
Припомням си и точно какво каза,
когато другите въздишаха по красотата,
а тя минаваше съвсем случайно,
облечена
в най-лятната си тънка кожа.
Той се усмихна много дълго в себе си.
И сигурно с най-мъдрата усмивка
попита на кому ли е омръзнало
да притежава това съвършенство...
Припомням си и после как погребваше,
по залез слънце, слънцето във пясъка
и вятърът сълзите му отнасяше,
както отнася всички думи, казани
на някого, за да не е на вятъра...
Разбира се, че няма никога да го разкажа,
но дълго ще разказвам теб, защото
така поне не се налага да измислям.
И няколко глупака ще ме прочетат,
а други няколко ще кажат: "Колко мъдро!",
защото току виж ги обвинят,
че нищо не разбират от изкуство.