автор: kasiana

Дъждът бърза да измие стъпките ни.
От етера дъха ни да прогони...
Но толкова дълбоки са следите,
че вечно дъжд ще трябва да се рони...

ХХХ

С тебе извървях най-светлите си скърби,
най-огнения залез, най-слънчевата нощ...

И днес, когато любовта изплува нащърбена,
раздрала с остър сърп на две пред нас Вселената,

заклевам те! Недей парчетата слепява,
а нека разкалим, което ни остава -

до бяло, за да светне с първичността си прежна,
до бяло, за да бъде пак огнена надеждата.

ХХХ

Като полюси,
обвити от мъгла и вятър,
замерваме се с айсберги от думи...
И ледените късове,
попаднали в сърцата ни,
ги режат
в своето
безумие.

А между нас,
понесло слънцето в ръце,
детето ни учудено ни гледа.
И слънцето
в ръцете му расте,
и със Потоп
заплашва
сенките
ни бледи...

1980 г.