автор: gitchka_gramatikova

Убягват ми красивите неща, любими.
Във мен цветята нямат почва за цъфтене.
Небето ненаречено оттича се в зениците.
И капе като кръв процедена по скулите.

За слънце и луна словата ми са глухи.
Не ще събудя с нежен гъдел вятъра.
Да разроши по детински усмивките заспали.
И да се разплисне светъл лъч по пясъка.

Да пресрещнем пак на кея погледите си.
Да завържем вечерта там да ни чака.
Пияни от любов, да спорим със самотника,
претоплящ вечерята си от спомени.

Морето разлюляно като ехо се смирява.
Събира в раковини истории прастари.
Едно момче със мене тихо разговаря.
Подритва камъче и се скрива във трапчинка.

26.04.2009