Търсих те.
Беше като печална градация в сълзлив роман:
преминах празни розови небеса с безплътни обожатели;
по земята пълзях, стъпкана от пияни мъжкари;
по морския бряг споделях самотата си с мимове вятърничави;
под камъни надничах, за скритото там, все по-тежки ставаха...
И вяра прегръщах. В измислени богове се кълнах, дано стане.
И се вмъквах непоканена в непознати тавани.
Споделях неразбрани желания в среднощен час.
Не едно чуждо щастие откраднато в ръцете ми се е разтапяло...
А с теб, в някакво подобие на буря,
попаднахме заедно на някакво подобие на сал.
... Откъде се появи, как стана – забравила съм...
Замръкнахме в мрачно пристанище на непознат бряг,
под едно подобие на дреха опитахме да се скрием в дъжда.
В непозната кръчма изпихме в оскъдицата по чаша,
стоплихме се взаимно с останала нераздадена топлина;
аз изплаках сълза за видът ти окаян, за себе си нямах огледало,
ти ми протегна последната си цигара.
Сподели, че знаеш за пътеката на отчаянието,
че не един път си я вървял.
И че ако не искаме да останем завинаги на този бряг,
да се изтръгнем от мъглата на забравата
и да започнем на чисто и отначало,
без спомените да ни прегазват през междучасията -
трябва по нея да тръгнем,
през каменната планина...
затвориш ли очите си пред това, което видиш там -
вкаменяваш се -
и няма път за теб – нито напред, нито назад...
А спомените... – те да си останат -
да не забравяме и да не повтаряме веднъж вече преживяното,
поучително е познатото в ситуациите,
дори и да носи печал...
Жената в мен ти повярва.
Жената в мен ти се отдаде, както на никого досега -
разкъса воала на скритата магия в тялото,
превърна пространството в храм,
потърси причастие и за двама ни
и на теб се обрече.
Отрекла три пъти останалото,
душата и с твоята се сля,
тръгна след теб в непознатото.
Ръцете и създадоха красота в празното,
сътвориха пълнота -
не божествена, а земна и позната.
И те потърси -
за пръв път,
недокосната от минало и настояще -
да вдъхнеш в очите и святост -
да намери с тях пътя си грапав...
... И с тях да те разпознае...
________