Тя стоеше край езерото и попляскваше с крака във водата. Спътникът й правеше същото до нея.
- Какво правим всъщност?
- Май скучаем.
- Нали трябваше да преживяваме още разни там неща...
- Клер?
- Да?
- Отговори ми на един въпрос. Ти видя ли отражението си в огледалата отначало?
Тя го погледна сериозно.
- Хайде, признай си.
Клер се притесни.
- Аз... всъщност... май имаше нещо, не много ясно...
- Клер! Ти си видяла отражението си в огледалата! Но Габ, той не е видял своето и това те е объркало. Така ли е?
Тя кимна поруменяла.
- Спокойно, Клер. Спокойно. Напълно разбирам нашата скука сега. Това обяснява всичко. Значи чакаме Габ да намери правилния път. Всичко е в ръцете му. Кажи ми Клер, накъде искаш да продължиш?
- Аз просто искам да бъда обичана. И да имам свободата да правя това, за което съм призвана. И да обичам. И да се радвам на живота. Бъдещето не ме плаши. Стига да съм с него. Искам да творя заедно с него и да усещаме душите си. Само не знам той какво иска.
___________________________________
- Стига ми вече. Разбрах. Ще се старая. Ще живея всичко правилно. Но повече от всичко искам нея. Искам да се оглеждам в нея. Не искам повече никакви други хора. И ме връщай веднага при нея, защото ще се ядосам така, че целия ви огледален клуб ще стане на малки огледалца. И да не ме тормозите, нито нея, никога повече. Веднага ме върни при нея.
Жената-сянка се засмя и се смя в продължение на пет минути, докато не прималя.
- Ти... ти... си уникален – каза тя накрая, едва успявайки да си вземе дъх. – Не съм виждала такъв като теб...
- Няма и да видиш отново, ако още сега не ме заведеш при нея! – извика отново Габ, вече червенеещ от гняв.
- Добре, добре... – успя да каже спътничката му, все още тресяща се от смях...
- Какво по дяволите е толкова смешно?
- Тръгваме, тръгваме.... Спокойно!
Светкавично сякаш те се оказаха до езерото. Клер и мъжът-сянка лениво попляскваха с крака във водата. Габ се втурна към нея и извика:
- Клер! Клер, ставай и да тръгваме!
- Габ? – подскочи стреснато тя. – Ти си тук?
- Тук съм, ама се изнасяме със скоростта на светлината!
Той я сграбчи за ръката и заплашително се обърна към спътниците.
- На секундата ни връщайте на входната врата!
Мъжът-сянка погледна към жената-сянка и към Клер.
- Леле. Какво ще кажете?
Габ онемя от гняв.
- Какво става тук? Вие какво, наговорили ли сте се?
- Габ, спокойно! – и тримата казаха почти заедно. – Никой не се е наговорил!
- Тогава всички ми обяснете какво става тук... И какво е това езеро да му се не знае? Този цвят познавам само аз!!!
В същия миг млъкна и се вторачи в Клер.
- Габ! Габ, ти ме намери!
- Че аз никога не съм те изпускал от очите си, Клер!
- Габ! Помисли за какво ти говоря! Това езеро е част от мен, а ти изведнъж попадаш при него, както в предишните твои места...
- Клер, аз казах на тази жена да ме доведе...
- Габ, ако беше така, щяхме да сме някъде из техния огледален клуб... А ти дойде в моята фантазия!
- Да, така е, Клер. Оцветила си с моя цвят, Клер...
- Да, Габ. Това е твоят цвят.
- Вече знам къде отиваме, Клер.
- Така ли?
- О, да. Само да се доберем до летището. Вече знам. И да се отървем от тези сенки, че ми дойдоха до гуша.
Жената-сянка изсумтя, но смигна на Клер.
- Те са прелестни, Габ, не им се сърди.
- Мушице, много са хубави, и езерото ти е разкошно, но на секундата искам да сме на летището.
/следва продължение/