автор: milcho

Аз съм научен работник. Т.е. занимавам се с правенето на наука.
Науката си има своите закони. Тези, които са ни известни, разбира се.
И тънкостта тук е да правим така нещата, че всичко да може да се обясни с тия закони. Ако не може да се обясни, това вече не е наука, а е мистика или просто казано: Вяра.
Според академик Мигдал – виден физик теоретик правенето на наука е като ходенето по острие на бръснач, ако кривнете в дясно отивате в пространството на подправените факти, т.е. иска ви се нещо да е така и малко подправяте – фалшифицирате данните и то става така, както го искате (т.е. сте един обикновен шарлатанин), ако пък кривнете в ляво, т.е. казвате си: -Така Бог е наредил, т.е. просто вярвате – нищо лошо, но това вече не наука, а религия. При религията е по лесно: има Бог и толкоз. Той е създал ВСИЧКО и всичко може да се обясни лесно, като се каже Бог така е наредил и така ни е било писано. И много, много да не се напъваш да мислиш, като шопа, който както знаем има един любим девиз „Най-мразим да мислим.”!
По условие щом съм учен аз трябва да съм и атеист. Почти е така е разбира се и аз вярвам само на потвърдения експеримент. И на опита потвърден статистически. Затова и се отнасям малко скептически към космологията, която е наука само за един единствен обект - „Вселената”. Някои се опитват да привлекат за кадем повече от една вселени, но това не променя принципно нещата – реално ние познаваме и живеем само в една – нашата Вселена. Нали Вселена означава всичко. Според Стивън Уайнбърг – нобелов лауреат по физика „Усилието на човек да разбере Вселената издигат нашего брата - Човека, на пръсти т.е. малко над нивото на фарса и го доближават до величието на трагедията”. Така, че започвайки да се занимавам с наука по обикновения Кантовски модел, още от ученик, а и мислейки осмисляйки нещата се лиших от куп просточовешки благинки и т.н. Астронома трябва да е нещо, като монах, обичаше да казва нашия стар професор Никола Бонев. Колко по-лесно и просто разбира се е да вярваш. И да не се хабиш с излишни мисли и съмнения за това онова. Вечер след работа да удариш по една ракия със шопска салата, после да отидеш на черква да се пречистиш и пак отново и пак отново. И да спиш спокойно и да не сънуваш глупости. Нито пък да пишеш стихове.

Но след като посетих Зоографския манастир в Атон през 1997 г. и гледах как монасите по цели нощи не спят и неистово пеят и пеят небесните си литургии повтаряйки хилядократно „Слава, слава, слава Георгье Победонасче”… се уверих, че и да вярваш силно и искрено не е толкова лека работа. Иска се нещо друго. Аз отидох там, в Атон тласкан от искрата на пътешественика и от безкрайното ми любопитство, но и с наивната научна мисъл да науча нещо повече от старите монашески записи за евентуални наблюдения на свръхновата звезда в съзвездие Телец, избухнала през 1054 г. Така или иначе тя не е наблюдавана в Европа – поне до сега няма данни, но е описана най-вече в китайските хроники. Тя е образувала т.н. Ракообразна мъглявина - М1, първата по ред от каталога на небесните мъглявини на френския астроном Месие. Разбира се и помен нямаше от такива записи, по простата причина, че кръстоносци и пирати опожаряват тотално манастира още през 1275 г и ако е имало нещо отбелязано от научна монашеска ръка то е изгоряло още тогава. Пък и отец Пахомий (бог до го прости) тогавашния библиотекар, не гореше от желание да ми предостави пълен достъп до библиотеката. Причините са известни - случая с отмъкването на копието от Исторйцата на Паисий още бяха пресни.

Така или иначе Науката си е наука, религията – религия, а чудесата – малки ли големи са си чудеса. Имало ги е от както свят светува и пак ще ги има - някои са били детронирани и са били обяснени с развитието на науката и дай боже всички те да намерят подходящо научно обяснение, а то иначе какво ще стане с науката, като наука.

В моя случай става дума за малки чудеса, станали с мен и с мои много близки, които ще ви опиша едно по едно. Няма много да ви стресна и учудя. Понеже със всеки са ставали подобни неща, но аз ги възприемам, много дълбоко, понеже когато се случат срутват моя материалистически научен мироглед и така обезсмислят моя научен живот. А аз имам дефакто само един такъв - научен и ли не – ЕДИН е. Това си е опасно нещо и човек може да си откачи и на сън и на яве. Спомнете си как оня учител-географ на Илф и Петров от „Златния Телец” мръднал и го изпратили в една съветска лудница, понеже сиромаха видял на една географска карта, че го нямало Беринговия пролив. И се шашнал как просто така човек можело да си прескочи от Сибир до Аляска пешком и учителя не изтраял и прескочил чертата на познанието и се гмурнал в океана на психическото т.н. разстройство където няма място за обикновената логика и където всичко е възможно. Нещо досущ като поетичния океан – непредсказуем, но психо-реален.

Та оня ден и с мен се случи поредното такова малко чудо и за него ще Ви разкажа.
Не се заблуждавайте, мили хули, от „компактността” на моя разказ тук. На тази тема мога да напиша цял том „Война и Мир”. Нито акъла ми липсва нито образованието – само време нямам пък и вашето търпение и време пазя. Иначе и това дето го мъдря тук и него няма да го прочетат повече от 10-тина души, т.е. само тези които ме познават лично. И ме знаят колко съм „луд” научен работник, а и отскоро и луд стихоплетец. Но моя труд тук и това писание се оправдава от факта, че в края на краищата ще остане нещо "черно на бяло" и ще съществува някъде във виртуалното пространство. Това беше и единствената ми мотивация, необходима ми и достатъчна ми за да започна да публикувам в хулите, за което не съжалявам. За сега. Все още.

* * *

Та за какво става дума. Повечето от вас може да пропуснат горните уводни думи и да започнат четенето направо от тук, но после съм сигурен, че ще се върнат и ще прочетат и написаното по-горе. Такава е клопката. Още повече и тук, както и в случая с АПОЛО-11 всяка от тия истории си е сама за себе си - интересна и уникална. То всичко е уникално, а и временното е най-постоянно – нали така академик Бонев!

Сънувам аз, ама съм луд на сънищата и по-време на сън правя такива неща не е за разказване. Не съм тоя който ме познавате – друг съм. Мога да летя например.
Без майтап. Но вече все по-рядко го правя. Имам за това и „научно” обяснение – просто съм надебелял и по-трудно се отлепям от земята...:) пък и годинките си казват думата, а и пречи също придобития опит от реалния живот. Ще полетя, ама ако изведнъж нещо стане, си казвам насън, и като пухна долу и отиде ми животеца! И така си заспивам без да летя вече. Само мнооооого рядко, по някога за мааааалко литвам и бързо се спускам на твърдата земя. Не витая вече в облаците, мили хули.

И сънувам 2(две) папки тъмно зелени. Едната е по-тъмно зелена от другата. Тях ги търся от един месец и в тях има важни документи, които трябва да представя в съвета, иначе лошо ми са пише. Ще те глобим казва, ме заплаши една мила госпожа. Още от преди година трябваше да сте свършили тая работа да сте подали имотна декларация щом е починала майка Ви. Аз веднага понечвам да се измъкна и да започна да и рецитирам стихове, за да я умилостивя, но тя ме поглежда и предвидливо и казва:
-Но за Вас ще направя изключение, господине. Донесете веднага, още утре документите и попълнете тая декларация и ще оправим нещата без наказания и актове. Да, ама не. Почвам да търся тия документи и всичко намирам в кожената чанта на татко останала му още от войната, само тях ги няма. И папката на дядо Борис. Няма я и няма. Потънали са в дън земя или/и са се изпарили. Ни в София ни на село никъде ги няма. И съм страшно притеснен от месец вече. Търся ги като щур и все по-страшно ми става.
И не мога да ида при тая госпожа от стая 106та в съвета и да и кажа, че нямам нужните документи. Тя веднага ще ми каже, -Ааааа, ясно, значи господине, така си и предполагах, че не сте случайно забравили да си подадете декларацията, а сте си просто един нарушител един „фербрехер” господине (боже та това е „престъпник” по немски, що ли пък сега ме обръща на тоя език?) и ще ми друсне един такъв акт, една такава щура глоба, че няма да мога да си издам поредната четвърта книга със стихове. Всичко ще глътне глобата.

И съм се приготвил като гергьовско агне за заколение и изведнъж този светъл сън.
Виждам ги като на яве тия две папки и което е най.-важно за случая не са по отделно а папката на дядо е пъхната в другата папка! И така се радвам (на сън), че ми идва да полетя. Нали знаете, че го мога това с летенето на сън. И ми става леко, леко и се събуждам и хоп! Тъпата реалност! Това е било само сън, Милчо, и съм пак като попарен. Папките ги няма. Нооо, нещо ме кара да съм по-спокоен. Щом ги сънувах значи ще ги намеря. Днес ще ги намеря! И започвам да преобръщам пак всички шкафове, чанти, гардероби, рафтчета, библиотеки, мазета, тавани - цял ден опуквам в поредното търсене, но ги няма и няма. А ги видях, тяхната вера, тия две папки. Като на яве ги видях. И си спомням за пак един такъв случай преди 10-тина години, ама тогава бях по-нормален, не пишех стихотворения. Изчезна ми една чанта – куфарче от колата и го сънувах, пак така на другата сутрин до едни кофи с боклук, и като отидохме до тия с Катя и Руди(кучето ни) до същите тия кофи намиращи се наблизо до един академичен институт, нищо! – куфарчето го нямаше. Ноооооо! като се разходих насам натам наоколо го намерих! пустото му куфарче, подпряно да стената зад блока на института! „Вундер дер натюр”-Чудо на природата! си казах тогава. Та и сега нещо такова ме крепеше, и привечер, след неуспешната акция на „Шерлок Холмс” (т.е. аз) отивам да полея цветята в апартамента на щерката (тя сега е на експедиция – там преди живееше и майка ми), и най-накрая преди да си тръгна все пак решавам да погледна в кожената чанта на татко. Гледал съм в нея сто пъти и нямаше нищо, но все пак. Надеждата умира последна. И намирам неочаквано едно мое писмо – първото ми документирано писмо, и съм така щастлив. Майка ми го е запазила. Старо, изпокъсано, писано с познатия за мен почерк от отделенията. От 19.12.1954 г.Тогава съм бил завършил вече втори клас и даже съм бил трети клас в края на първия срок. Тогава май през пролетта на 55 г. прочетох сам и първата си книга: „Малкият Мук”. И много се гордеех после с това.
(За него писмо ще ви напиша, мили хули, отделен разказ, и ще се казва „Графоман” Ама това ще стане утре навярно.)
Но няма ги папките, Двете заветни папки, които ги видях на сън! И прибирам писмото и още едно друго писмо даже и си тръгвам. Закъснявам вече. Чакат ме.
Връщам чантата на татко в гардероба. Той я държеше там та ако стане, нещо и трябва да се евакуираме или да бягаме, я война, я някое природно бедствие да я грабне нея с най-важните ни документи, дипломи и там разни актове, за да се запази нещо от
нас.

И гледам до нея една синя чанта от някакъв мой симпозиум, в която майка ми си държеше нейни медицински изследвания - тя беше много болна последните години и беше 100% инвалид. И машинално бъркам в тая чанта и знам, че там са заветните две папки …боже някой просто ми пъха ръката там и ги вадя и ги отварям. Същите, които ги видях насън. И папката на дядо е точно така, не е отделно ами е пъхната в първата зелена папка… и надписите се четат на папките „Борис Минев” с почерка на баща ми. И не съм никак даже учуден в първия момент. После ги взимам и минавам в хола, като ги притискам до гърдите си и веднага звъня на щерка ми по ЖСМа. -Намарих ги, казвам. Както ги сънувах. Сигурен бях, че ще ги намеря днес. –Нали ти казвах, отвръща ми тя, че ще ги намериш. Сега след като си свършиш работата, пак ги остави на място за да не ги търсиш друг път пак, какъвто си занесен.

Та това е положението. Затова съм в хулите. И искате ме, не ме искате трябва да ме търпите, понеже още такива малки чудеса имам и трябва да ви ги опиша. Драги мои.

Милчо КИ

Слатина, 2009-05-05, 07:29 ЕЕТ