автор: alisa

Тя сънува мълчания, гледа унесено.
Кротко гали страха по ръба на вълните.
Залюлява във скута си мъртвата песен
и със чужда ръка й затваря очите.

Тя не помни защо. И защо да го помни?
Няма кораб щастлив, щом е влюбен във суша.
А пък дом си строи само онзи бездомник,
на когото небето му идва до гуша.

Има сън след това. Любовта се завръща.
Уж към нея върви, а в обратна посока.
Със усмивка, която не й е присъща.
И боли. Ти - далече, а Господ – високо.