автор: alisa

Из твойте лабиринти се промъква.
Изгубва се, държи те за ръката.
Внезапно те прегръща, после млъква.
За първи път се вижда непозната.

Такава не се помни от години.
от времето преди да е родена.
Преди моретата да станат сини,
един измислен вятър я зачена.

Пося я като семе, не понечи
да я разлисти. Дълго я опазва.
Разказва й, че още си далече.
Тя молеше: Кажи ми как се казва...

Прощавам й, че дълго боледува.
(Сезоните превърна само в зима.)
Защото знам, че истински си струва
и късно да е, честно да те има.