автор: sradev

предишно

- Ей, виж натам, посочи Хаймана един палат с шадраванчета и златни рибки, с мраморни маси с вълшебни покривки, с изворчета с вино и ракия, - това би трябвало да е раят.

- Не, отговори Паридай, това е адът.
- Но нали така го описват?
- Тези, които не са били там.
- А ти бил ли си там?
- Нали от там избягахме.
- Верно бе, но ти си роден там, нима всички родени в рая бягат от него?
- Не всички, някои се боят от блъсканицата при вратата: влизащи, излизащи, колебаещи се...
- Ами на нас как се удаде?
- Излезнахме през илюзията, тръгнахме да търсиме Чук на Вампирки и излъгахме Раят, че има по-голям от него.
- Не го излъгахме, ние сме в него.
- Приятелството го правят заплахите и ние го изковахме. Боговете нямат приятели.
- Но тогава между рая и ада няма преграда.
- Прегърни ада и ще имаш преграда. Преградите са само в нас. Понякога трябва да изхвърчиш от себе си.
- Като се върнеш в себе си вземаш и другите, но дали това са те?
- Нищо не е еднакво дори и със себе си.
- Така е, все ми се струваше, че търсим не това и не там.
- И за това го намираме.
- Нищо не сме намерили - докато търсехме и все губехме.
- Печелиме със загубата на излишното.
- Точно в момента, когато ти трябва.
- Всичко е спомен и загубата и печалбата. Така си спомняме и това, което не е било. Защо да не го опитаме?
- Съзнавайки, че търсим безсмисленото.
- А то е такова шарено и игриво...
- Ех, че объркано - с илюзиите вървим напред, без тях се лутаме.
- Илюзиите ускоряват посоката.
- Че тя посоката... ами да, тя се движи по-бързо от светлината, лъкатуши и изглежда понякога се връща.

И така от дума на дума нашите герои прекрачиха краят на света, после още един и още един. Но на това не обърнаха кой знае какво внимание, защото то си е човешко да преминеш всякакви граници, да разбереш, че ги няма и да си викнеш спомените на банкет.